ФОКУС

Едуард Сноудън: Извърших нещо опасно за човек в моето положение: реших да кажа истината

Published

5 years ago

March 2, 2020

Autor

Човекът, който рискува всичко, за да разкрие системата за масово наблюдение на американското правителство, споделя за пръв път своята история, включително как е помагал в създаването на тази система и какво го мотивира да направи своите разкрития в опит да я унищожи.
На 17 септември 2019 г. в Съединените американски щати излиза една от „най-горещите“ съвременни автобиографии, а именно „Лично досие“ (Permanent Record) на бившия сътрудник на американските тайни служби Едуард Сноудън. Още в същия ден, към обвиненията за шпионаж и кражба на държавна собственост, правителството на САЩ добавя поредно дело срещу Сноудън – за нарушаване на служебни споразумения, задължаващи го да не огласява секретна информация за дейността, която е извършвал. Отново става дума за информация, сериозно уронваща престижа на Агенцията за национална сигурност (АНС) и Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ. Мемоарите на Сноудън бързо се превръщат в бестселър и в едно от най-обсъжданите нонфикшън заглавия, но в началото на годината американският съд разпореди, че реализираните в страната приходи от книгата следва да отиват в американската хазна, а не при нейния автор. Паралелно не стихват спорове между тези, които смятат Сноудън за герой-разобличител на „тъмните страни“ на американското разузнаване и тези, които го възприемат като предател и търсач на слава.
Мемоарите „Лично досие“ (изд. „Егмонт“, превод Юлия Чернева). Книгата се състои от три части, в които за първи път Сноудън разкрива детайли от личния си живот на „момче от Белтуей“, отделя внимание на промените, настъпили в областта на информационните технологии, за да премине към работата си в тайните служби и системата за масово наблюдение, поддържана от американското разузнаване. През 2013 г. първите му разкрития за системни проследявания на телефонни разговори, на имейли, включително през програми за глобално наблюдение и разследване в сътрудничество с телекомуникационни компании и дори с чуждестранни правителства, шокираха света. В автобиографията си Сноудън отново се спира на техническите подробности на механизмите за масово наблюдение, начините, по които се прилагат и разширяват обхвата си, като специфичните термини и технологии са представени така, че да бъдат понятни и за хората, които не се занимават с програмиране и криптиране. По този начин личните мемоари се превръщат в своеобразен летопис на дигиталната епоха и технологии от най-ново време.
Любопитен детайл са публикуваните за пръв път откъси от дневника на приятелката на Сноудън – Линдзи Милс, които дават нова гледна точка към личните им отношения и премеждията, през които преминават. За първи път в „Лично досие“ се разкриват и подробности от живота на Сноудън в Москва, където бяга през 2013 г., получавайки временно политическо убежище. Сноудън и днес живее „под прикритие“ в руската столица, като в навечерието на появата на „Лично досие“ той обяви, че с Линдзи тайно са се оженили.
Едуард Сноудън е роден в Елизабет сити, Северна Каролина, и израства в сянката на Форт Мийд. Системен инженер по образование, той работи като държавен служител в Централното разузнавателно управление и след това на договор с Агенцията за национална сигурност. Сноудън получава множество награди за дейността си в служба на обществото, сред които наградата „Райт Лайвлихуд“ (Награда за правилен начин на живот), германската награда „Разобличител“, наградата „Риденур“ в категорията „За истината“ и медал за храброст „Карл фон Осиецки“ от Международната федерация по правата на човека. В момента Сноудън е председател на Управителния съвет на директорите на фондация „Свобода на печата“. Следва откъс.
Казвам се Едуард Джоузеф Сноудън. По-рано работех за правителството, но сега работя за хората. Бяха ми необходими близо три десетилетия, за да осъзная, че между двете има разлика, и когато го разбрах, си навлякох леки неприятности в службата. В резултат на това сега прекарвам времето си, като се опитвам да предпазя хората от човека, който бях по-рано – шпионин на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и Агенцията за национална сигурност (АНС), обикновен млад технолог, който се стреми да изгради един по-добър свят – сигурен бях, че ще е по-добър. Кариерата ми в Разузнавателната общност на Съединените щати продължи само седем години. С изненада установих, че това е едва една година повече от времето, което после прекарах в изгнание в страна, която не избрах по свое желание.
По време на онази седемгодишна работа обаче участвах в най-значителната промяна в историята на американския шпионаж – преминаването от наблюдение на отделни набелязани индивиди към масово наблюдение на цялото население. Аз спомогнах за технологичното му осъществяване, за да може правителството да събира всички дигитални комуникации в света, да ги съхранява постоянно, за вечни времена, и да ги претърсва, когато пожелае.След терористичните атаки на 11 септември Разузнавателната общност се разкъсваше от чувство за вина, че не е успяла да опази Съединените щати и е допуснала най-опустошителната и най-разрушителна атака в страната след бомбардировката над Пърл Харбър. В отговор лидерите на САЩ поискаха да изградят система, която никога повече няма да им позволи да ги изненадат и хванат неподготвени. В основата є трябваше да бъдат технологиите – нещо непознато за армията им от бакалаври по политически науки и магистри по бизнес администрация. Вратите на най-тайните разузнавателни служби бяха широко отворени за млади специалисти като мен. И така технологичните факири наследиха света. Ако навремето разбирах от нещо, това бяха компютрите, поради което се издигнах бързо.
На двайсет и две години получих първия си достъп до свръхсекретни материали от АНС за длъжност на дъното на организационната структура. След по-малко от една година вече работех в ЦРУ като системен инженер с по-високо ниво на достъп до някои от най-засекретените комуникационни мрежи на планетата. Единственият ми ръководител беше човек, който прекарваше смените си в чете-не на романи от Робърт Лъдлъм и Том Кланси. Агенциите нарушаваха всичките си правила в стремежа си да наемат технологични таланти. Обикновено назначаваха хора без бакалавърска степен и по-късно дори без степен „специалист“. Аз нямах нито едната, нито другата. По всички правила не би трябвало да ми се разрешава дори да влизам в сградата.От 2007 до 2009 г. бях назначен в Посолството на Съединените щати в Женева като един от малцината компютърджии, внедрени под прикритието на дипломати, чиято задача бе да въведат ЦРУ в бъдещето, като запознаят разузнавателните му бази в Европа с интернет и дигитализират и автоматизират мрежата, чрез която американското правителство осъществяваше шпионска дейност.
Моето поколение не само преструктурира работата на разузнаването, но и коренно промени същността му. За нас разузнаването не беше въпрос на тайни срещи или размяна на предмети със скрита вътре информация. На двайсет и шест години аз бях официално служител на „Дел“ (Dell), но пак работех за АНС. Сключвах граждански договори и това се беше превърнало в мое прикритие, както всъщност и за почти всички шпиони в областта на технологиите като мен. Изпратиха ме в Япония, където помогнах за създаването на глобалния резервен архив на Агенцията – масивна тайна мрежа, която гарантираше, че дори ако централата на АНС бъде изпепелена от ядрен взрив, няма да се изгуби никаква информация. Навремето не съзнавах, че създаването на система, която ще пази постоянен запис на живота на всеки човек, е трагична грешка.Върнах се в Съединените щати на двайсет и осем години и получих стремглаво повишение в техническия отдел за свръзки, който се занимаваше с взаимоотношенията на „Дел“ с ЦРУ.
Задълженията ми бяха да работя с шефовете на техническите отдели на ЦРУ и да измислям и лансирам решението на всеки проблем, който те можеха да ми представят. Екипът ми помогна на Управлението да създаде нов тип компютърна архитектура – „облак“ – първата технология, която даваше възможност на всеки агент, независимо къде се намира физически, да има достъп и да претърсва всякакви данни, които му трябват, независимо от разстоянието, което го делеше от тях. С две думи, работата по управление и свързване на потока от разузнавателни данни се превърна в задача как те да се съхраняват постоянно, а това на свой ред се трансформира в задача да се гарантира данните да са всеобщо достъпни и да може да се търси в тях.
Тези проекти ми се изясниха в Хавай, където се преместих, когато на двайсет и девет години подписах нов договор с АНС. Дотогава работех на принципа „необходимост да се знае“, без да мога да разбера кумулативната цел зад специализираните ми отделни задачи. Едва в този земен рай най-после можех да прозра как всичко, което вършех, се свързва в едно цяло, като частите на гигантска машина, която образува система за глобално масово наблюдение. В тунел, дълбоко под една нива с ананаси – бивша подземна фабрика за самолети от времето на нападението над Пърл Харбър, – аз седях пред компютърен терминал, от който имах неограничен достъп до комуникационните канали на почти всеки мъж, жена и дете по света, който е набирал телефонен номер или е докосвал компютър.
Сред онези хора бяха 320-те милиона мои сънародници американци, които бяха наблюдавани във всекидневния си живот, без да са направили нищо – те просто водеха обичайния си живот. Това наблюдение представляваше грубо нарушение не само на Конституцията на Съединените щати, но и на основните ценности на всяко свободно общество. Причината, поради която четете тази книга, е, че аз извърших нещо опасно за човек в моето положение: реших да кажа истината. Събрах поверителни документи на Разузнавателната общност, които свидетелстваха за закононарушенията на правителството на САЩ, и ги предадох на журналисти, а те ги проучиха и ги публикуваха пред скандализирания свят.
Тази книга е за причините, които доведоха до моето решение – моралните и етичните принципи, от които произлезе, и за това как се породиха тези принципи – с други думи, това е книга и за моя живот.От какво се състои животът? Повече от онова, което казваме, и дори повече от онова, което правим. Животът е също така какво обичаме и в какво вярваме. За мен онова, което обичам и в което вярвам най-много, е връзката между хората и технологиите, с които е постигната тази връзка. Тези технологии, разбира се, включват и книгите. Но за моето поколение в голяма степен връзката е интернет.
Преди да изтръпнете, защото познавате токсичната лудост, заразила този кошер сега, трябва да разберете, че някога, когато започнах да го опознавам, интернет беше нещо съвсем различно. Беше приятел и родител, общност без граници и ограничения, един глас и милиони гласове, обща територия – заселена, но неизследвана от различни племена, които живееха в мирно съседство, и всеки член беше свободен да избира името, историята и обичаите си. Всички носеха маски, но въпреки това тази култура на анонимност чрез множество имена произвеждаше повече истина, отколкото лъжа, защото беше творческа и в дух на сътрудничество, а не комерсиална и конкурентна. Разбира се, имаше конфликти, но преобладаваха доброжелателството и добрите чувства – истински новаторски дух.
Тогава ще разберете защо твърдя, че днешният интернет е неузнаваем. Заслужава си да се отбележи, че тази промяна е съзнателен избор, резултат от системно усилие от страна на едно привилегировано малцинство. Ранният натиск да се превърне търговията в електронна търговия бързо доведе до създаването на икономически балон и после, в самото начало на хилядолетието – до спукването му. След това компаниите бързо осъзнаха, че хората, които използват интернет, се интересуват много по-малко от харчене на пари и много повече от споделяне с други хора, и че общуването, което интернет правеше възможно, може да бъде монетизирано. Ако влизайки онлайн, хората искаха преди всичко да могат да кажат на семейството, приятелите си и на непознати как са и какво правят, и на свой ред да разберат как са и какво правят семейството, приятелите им и непознати, тогава компаниите трябваше само да измислят начин да се поставят в средата на този социален обмен и да го превърнат в печалба.
Това беше началото на надзираващия капитализъм и краят на интернет – такъв, какъвто го познавах.Срина се творческият интернет и бяха спуснати кепенците на безброй хубави, предизвикателни индивидуалистични уеб сайтове. Обещанието за удобство накара хората да заменят личните си сайтове – които изискваха постоянна и трудоемка поддръжка – със страница във „Фейсбук“ и регистрация в „Джимейл“. Човек лесно можеше да повярва, че притежава едно или друго, но всичко беше просто илюзия. Навремето малцина от нас го разбираха, но нищо от това, което продължихме да споделяме, вече не ни принадлежеше. Наследниците на компаниите за електронна търговия, които се бяха провалили, защото не можаха да намерят нищо, към което проявяваме интерес да купим, сега продаваха нов продукт.Новият продукт бяхме Ние.
Нашето внимание, занимания, местоположение и желания – всичко за нас, което разкривахме съзнателно или неволно, се наблюдаваше и продаваше тайно, така че да забави неизбежното усещане за нахлуване в личния ни живот, което за повечето от нас идва едва сега. И това наблюдение щеше да продължи да е активно насърчавано и дори финансира-но от армия от правителства, алчни за огромния обем разузнавателни данни, с които ще се сдобият. В началото на ХХІ век, освен някои регистрации и финансови трансакции, другите онлайн комуникации не бяха криптирани. Това означаваше, че в много случаи правителствата дори не трябваше да си правят труда да се обръщат към компаниите, за да узнаят какво правят клиентите им. Правителствата можеха да шпионират света, без да кажат на никого.
Американското правителство, в пълно незачитане на учредителната си харта, стана жертва именно на това изкушение и щом веднъж вкуси плода на отровното дърво, беше обзето от безмилостна треска. Правителството на САЩ тайно се сдоби със силата на масовото наблюдение – власт, която по дефиниция засяга невинните много повече от виновните. Едва когато проумях по-добре какво означава това наблюдение и какви поражения нанася, ме обсеби мисълта, че ние, хората – не само от една държава, а в целия свят, – никога не сме получавали глас или поне шанс да изразим гласно мнението си в този процес.
Системата на почти всеобщо наблюдение беше внедрена не само без наше съгласие, но и по начин, който умишлено скри всеки аспект на програмите си от нашето знание. На всяка стъпка променящите се процедури и последиците им оставаха скрити от всички, включително от повечето законодатели. Към кого можех да се обърна? С кого можех да говоря? Дори да прошепнех истината – пък било то на някой адвокат или съдия, или на Конгреса, – това означаваше да извърша толкова тежко престъпление, че само едно основно описание на фактите в най-общ вид би ми навлякло доживотна присъда във федерален затвор.Бях объркан и изпаднах в мрачно настроение, докато се борех със съвестта си. Обичам страната си и вярвам в държавните служби. Цялото ми семейство, родословието ми от векове назад изобилства от мъже и жени, които са прекарали живота си в служба на тази страна и нейните граждани. Самият аз бях положил клетва за вярност при постъпването си на работа – не към някоя агенция или управление, нито дори към някое правителство, а към народа, в подкрепа и защита на Конституцията, чиято гаранция на гражданските свободи беше толкова скандално нарушена.
Сега бях нещо повече от част от това нарушение: аз бях съучастник в него. Цялата работа, която вършех толкова години – за кого работех? Как трябваше да балансирам договора си за конфиденциалност с агенциите, които ме наеха на работа, и клетвата, която бях положил към основополагащите принципи на страната си? На кого или на какво дължах по-голяма лоялност? На кой етап ставах морално задължен да наруша закона?Разсъждаването върху тези принципи ми донесе и отговорите. Осъзнах, че ако говоря открито и разкрия пред журналисти докъде се простират нарушенията, извършвани от родината ми, това не означава, че призовавам към нещо радикално като събаряне на правителството, нито дори към разрушаването на Разузнавателната общност. Означаваше да се завърна към стремежите на идеалите, декларирани от самото правителство и Разузнавателната общност.
Свободата в една страна може да се измери само по степента на уважението є към правата на нейните граждани и аз съм убеден, че тези права са всъщност ограничения на държавната власт, които определят точно къде и кога едно правителство не бива да нарушава онази сфера на лични или индивидуални свободи, която по времето на Американската революция се е наричала „свобода“, а по времето на интернет революцията се нарича „лично пространство“. Изминаха шест години, откакто оповестих разкритията си, защото станах свидетел как решимостта на така наречените напреднали правителства в целия свят да опазят личното пространство – което аз, както и Организацията на обединените нации смятаме за основно човешко право – спада стремително. През тези години обаче упадъкът продължи, докато демокрациите регресираха към авторитарен популизъм. Тази регресия е най-очевидна в отношението на правителствата към медиите.
Опитите на някои политици да делегитимират журналистиката са подпомогнати и подстрекавани от повсеместна атака срещу принципи-те на истината. Истинското умишлено се комбинира с фалшивото чрез технологии, които могат да увеличат това комбиниране и да създадат безпрецедентно глобално объркване.Познавам достатъчно отблизо този процес, защото създаването на неистинност винаги е било най-тъмното изкуство на Разузнавателната общност на САЩ. Същите агенции, които само по време на моята кариера манипулираха разузнаването да създаде повод за война – и използваха незаконни политики и сенчесто законодателство, за да разрешат отвличането като „принудително предаване на лица“, изтезанията като „разширени методи на разпит“ и масовото наблюдение като „записване на данни на едро“, – не се поколебаха нито за миг да ме нарекат китайски двоен агент, руски троен агент и по-лошо: „милениал“.
Можеха да говорят такива неща, при това свободно, до голяма степен защото аз отказах да се защитавам. От момента, в който направих разкритията си, досега, бях твърдо решен да не съобщавам подробности за личния си живот, които може да причинят още неприятности на семейството и приятелите ми, а те вече страдаха достатъчно заради моите принципи. Колебаех се дали да напиша тази книга, защото се притеснявах, че ще увелича тази болка. Накрая беше по-лесно да взема решението да извадя на показ доказателства за закононарушенията на правителството, отколкото да разкажа за собствения си живот. Нарушенията, на които станах свидетел, изискваха действия, но никой не пише мемоари, по причина че не може да устои на повелите на съвестта си. Ето защо реших да поискам разрешението на всеки член на семейството си и на всеки приятел и колега, който е споменат или по някакъв начин е разпознаваем на тези страници.
Точно както отказвам да помисля, че аз съм единственият, който може да прецени докъде трябва да се простира личното пространство на друг човек, не мислех, че сам ще мога да преценя коя от тайните на страната ми трябва да стане известна на обществото и коя – не. Затова разкрих правителствените документи само на няколко журналисти. Всъщност броят на документите, които разкрих директно на обществото, е равен на нула. И аз, и онези журналисти мислим, че правителството има право да запази в тайна някаква част от информацията, с която разполага. Дори на най-прозрачната демокрация в света може да є бъде позволено да засекрети например самоличността на агентите си под прикритие и придвижването на войските си на терен. Тази книга не съдържа такива тайни. Да разкажа за живота си и в същото време да опазя личното пространство на хората, които обичам, както и да не разкрия легитимни правителствени тайни, не е лесна задача, но е моя задача. Между тези две отговорности – там ще ме намерите.

Post Views: 4

ФОКУС

Битката за бъдещето започва – истинска кървава война по света

Published

2 days ago

January 21, 2025

Autor

Алекс Крайнер: Битката за бъдещето започва – истинска кървава война на глобално ниво – ден след встъпването на Тръмп

В анализ, публикуван в ZeroHedge, пазарният анализатор и мениджър на хедж фондове Алекс Крайнер разглежда драматичните предсказания на Стив Банън, бивш политически стратег на Доналд Тръмп и водещ на популярното предаване „War Room“ за близкото бъдеще. В разговор, проведен по Zoom, Банън очертава апокалиптична визия за предстоящите дни на света, като поставя в центъра на дебата мащабен конфликт, който ще започне веднага след встъпването в длъжност на Доналд Тръмп като 47-ми президент на САЩ.

„Дните на буря започват“ – Предстоящата битка според Банън

Стив Банън: „Дните на гръмотевиците започват в понеделник,“ обявява той, визирайки първия ден на новата администрация на Тръмп.Той вещае буквално апокалиптична война между Дълбоката държава и новата американска власт”

Банън, който е известен със своите остри коментари и директен стил, започва разговора с прогноза, която е едновременно тревожна и вдъхновяваща. „Дните на гръмотевиците започват в понеделник,“ обявява той, визирайки първия ден на новата администрация на Тръмп. „Това няма да бъде просто поредната политическа промяна. Това ще бъде нападение, което ще промени света завинаги.“

Банън подчертава, че врагът в тази битка не са външни сили като Китай, Русия или Иран, както може да се предположи. Според него истинската заплаха идва отвътре, т.е. в САЩ – от „техните“, т.е. глобалният елит, който контролира най-мощната империя в света. „Тези хора няма да се откажат от властта си доброволно. Те ще се борят до смърт,“ заявява Банън и добавя, че тази битка не е просто политически конфликт, а борба за оцеляване. „Ако Тръмп и екипът му не успеят, те ще ги унищожат – до последния човек,“ предупреждава той.

Исторически уроци: Жертвите на свободата

Подписалите декларацията за независимост на САЩ. Петима са хванати от британците и измъчвани до смърт. Останалите са разорени, членове на семействата им са избити

За да илюстрира мащаба и значението на тази борба, Банън прави паралел с подписалите Декларацията за независимост през 1776 година, с което се откъсват от Британската империя. Той ги описва като смели и решителни мъже, които са били готови да жертват всичко за свободата. „Тези хора не бяха просто бунтовници. Те бяха заможни, образовани мъже, които разбираха рисковете. Ако бъдат хванати, щяха да бъдат обесени или измъчвани до смърт,“ посочва той. Банън напомня, че петима от подписалите декларацията са били хванати и убити по жесток начин, докато други са изгубили всичко – домове, имущество и дори своите семейства. „Тези мъже се жертваха за независимостта, точно както хората около Тръмп са готови да се борят срещу най-могъщите сили на света,“ подчертава той.

Банън напомня, че петима от подписалите декларацията са били хванати и убити по жесток начин, докато други са изгубили всичко и предупреждава, че това ще очаква и екипа на Доналд Тръмп, ако се провали

„От 56-те подписали (Декларацията за независимост), 24 са били юристи и съдии, 11 са били заможни търговци, 9 са били фермери и големи земевладелци. Подписвайки Декларацията за независимост, те са предизвикали гнева на (Британската) империята, знаейки, че ако бъдат заловени, наказанието им ще бъде смърт. Петима от тях наистина са хванати от британците като предатели и измъчвани до смърт. Дванадесет от тях са имали домове, които са разграбени и изгорени. Двама загубват синовете си (убити), а на още двама синовете си заловени и хвърлени в затвора. Картер Бракстън, богат търговец, видял как всичките му кораби бяха потопени от британския флот. За да изплати дълговете си, той бил принуден да продаде имотите си и умира в мизерия. Други преминаха през мъчителни изпитания и загубиха всичко. На много от тях семействата им са избити.“

Невидимите врагове и глобалният авторитаризъм

Банън не е единственият, който изразява опасения за бъдещето на света. В разговора участва и Кристин Андерсън, член на Европейския парламент и представител на германската партия AfD. Тя обръща внимание на тревожната тенденция към авторитаризъм в Европа. „Властите в Германия, Великобритания и Франция вече не се крият. Те открито приемат авторитарни мерки,“ заявява евродепутатката Андерсън.

Според нея в Германия изборите скоро могат да бъдат отменени, а социалните медии ще бъдат подложени на строга цензура. Андерсон посочва също така новия климатичен закон във Великобритания, който според нея ще постави икономиката на страната в изключително тежка ситуация. „Това е част от по-голям план за ограничаване на свободата и налагане на контрол върху населението,“ добавя тя.

Рисковете за САЩ и Европа: хаос и насилие

Банън е категоричен, че не само САЩ, но и Европа я чака саботаж, тероризъм и разруха: Това е само началото. Истинската битка започва сега

Банън предупреждава, че борбата срещу глобалния елит няма да бъде лесна и че може да доведе до хаос и насилие. „Ще видим саботаж, убийства, тероризъм и разрушения. Това няма да бъде просто политическа битка – това ще бъде истинска война,“ казва той. Според него както в САЩ, така и в Европа, хората ще станат свидетели на мащабни кризи, които ще поставят основите на новия световен ред. „Това е само началото. Истинската битка започва сега,“ категоричен е Банън.

Банън напомня и личната цена, която е платил за убежденията си и защото е бил в екипа на Тръмп: Бях осъден и вкаран в затвора. Това не беше престой в кънтри клуб. Това беше опит за унищожение на моята личност и репутация

Личната цена на борбата

Банън споделя и своите лични преживявания, като подчертава цената, която плаща за своите убеждения. „Бях осъден и вкаран в затвора. Това не беше престой в кънтри клуб. Това беше опит за унищожение на моята личност и репутация,“ казва той. Той подчертава, че хората, които стоят зад Тръмп, също са готови да платят висока цена, защото разбират залозите в тази битка. „Това не е просто борба за власт. Това е борба за бъдещето на човечеството,“ заявява Банън.

Съдбата на света в баланс

Алекс Крайнер завършва анализа си с мрачна, но и с вдъхновяваща нотка. Според него това, което предстои, ще бъде една от най-значимите битки в историята на човечеството. „Това е война, която няма да се води само с оръжия, но със сигурност ще бъде една от най-важните в световната история,“ пише Крайнер.

Той подчертава, че тази борба няма да бъде само за САЩ или Европа, а за целия свят. „Силите, които контролират тази империя, няма да се предадат без бой. Но онези, които се борят за свобода, са решени да направят всичко възможно, за да победят,“ заключава той.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 3

ФОКУС

Защо бе отстранен Джъстин Трюдо?

Published

2 days ago

January 21, 2025

Autor

Проф. Ивайло Груев: Канада, “The Great Reset”. Защо Джъстин Трюдо бе отстранен? Възможен ли е разпад на страната?

„Всъщност изпитвам известно възхищение към Китай, защото тяхната диктатура им позволи да обърнат икономиката в правилната посока.“ Джъстин Трюдо.

Ако пътят към ада е постлан с добри намерения, то, вече, бившият министър председател на Канада Джъстин Трюдо, както иронично отбеляза един канадски журналист, със сигурност, би трябвало да е собственик на асфалтова компания. Той обеща помирение, каквото и да означава това, с коренното население, драматично увеличаване на размера на средната класа, и разбира се основното в неговата стратегия – справяне с измененията на климата. Така бе трасирано бъдещето на Канада по провъзгласените от него “лъчезарни пътища“. Нещо наподобяващо на МАГА на Тръмп, естествено със специфичен канадски привкус.

Джъстин Трюдо, премиер на Канада

Трюдо притежава повече от скромно трудово, а и академично резюме. Професионалният му опит включва инструктор по скейт борд, охранител на бар и учител по драма, както и две незавършени магистърски степени

Неговите опоненти от Консервативната партия изказаха основателни опасения. Въпреки външността и безспорния чар като на незабравимия Ален Делон (в младежките му години приликата е очевидна), всъщност Трюдо притежава повече от скромно трудово, а и академично резюме. Професионалният му опит включва инструктор по скейт борд, охранител на бар и учител по драма, както и две незавършени магистърски степени. Те трудно биха се възприели като сериозни акредитации за квалификациите наминистър председател на втората по големина страна в света и една от водещите страни на Г 7.

Разбира се фамилията Трюдо продължава да резонира в съзнанието на Канадското общество. По-възрастните гласоподавателите усетиха, по-скоро припознаха с небезвестна доза носталгия, екзалтацията от годините на Трюдо баща и решиха да му дадат шанс. Казвайки си в крайна сметка защо пък не.

Избирането на Джъстин Трюдо беше опит за възстановяване на визията на Пиер Елиът Трюдо за една прогресивна, двуезична, мултикултурна, и най-вече справедлива и щедра социална Канада, завистта на света и в най-силния имиграционен “магнит“. Но за разлика от картезианската прецизност и интелектуална елегантност на Трюдо-баща, това което Джъстин Трюдо предложи бе един младежки ентусиазъм, гарниран с безспорен “fun“, особено за представители на нежния пол. Тоест канадците решиха без особено да се замислят да спонсорират епизод №2 на феномена, наречен, Трюдомания.

След десетилетие ориентираното основно към бизнеса консервативно правителство на Стивън Харпър, 2007-2015, чиято, да си признаем откровено, харизма бе толкова жизнена колкото на снежен човек през месец април изненадващото представяне на Трюдо-младши се възприекато глътка свеж въздух в монотония и безцветен политически живот на страната.

Едва на 36 години Трюдо бе избран в Парламента представлявайки работнически квартал на Монреал. Само няколко години по-късно през 2015 г. бе вече избран за лидер на Либералната партия. Тази победа бебезпрецедентна в дългогодишната традиция на Либералната партия: бивш гимназиален учител, без всякакъв политически опит и с доста лековата биография (освен фамилното си име, разбира се) успя да издигне Либерална партия, от трето място през 2011 г. (най-лошото й представяне в историята), до първо място, буквално следвайки стъпките на баща си.

Без съмнение, както и се очакваше, Трюдо-младши се наслади на един продължителен “меден месец“. За известен период той дори бе коронясан за “дарлингът“ на световните (включително Европейски) медии. Причините? Прекалено млад по установените стандарти за политик от такъв ранг, чаровен и перфектно двуезичен (в неговия случай; френският и английският са майчини езици, за разлика от мнозинството англоезични политици, които говорят на силно развален, а понякога на неразбираем френски) и на всичкото отгоре потомствен политически аристократ.

Трюдо легализира марихуаната, въведе въглероден данък, за да намали емисиите като по този начин, се оказа че разрушишанса на цели индустрии да оцелеят.

Първите успехи на правителството на Трюдо бяха свързани с намаляване на детската бедност, увеличаване на данъците за богатите и намаляване на данъците за средната класа. Както и опити за подобряване на живота на коренното население на Канада, чийто жизнен стандарт по-скоро принадлежи на страна от Третия, ако не и от Четвъртия свят и е с право източник на национален позор.

Той легализира марихуаната, въведе въглероден данък, за да намали емисиите като по този начин, се оказа че разрушишанса на цели индустрии да оцелеят.

Днес Канада е дълбоко деморализирана, силно поляризирана, особено разочарована от 9-те години управление на Трюдо, чиято популярност стигна до катастрофалните 16%, най-ниският регистриран спад на министър-председател в историята на страната.

Причина за това бе, нека така да го наречем, “иновативният“ начин на управление. Лозунгите за единство, благосъстояние и просперитет на средната класа, както и съхранението на национална идентичност на базата на мултикултурализма, останаха в, употребявайки енигматичния термин, небитието. Оказа се, както на времето съветваше Макиавели, че политиките имат своята дуалистична същност, особено по време на предизборните кампании. Но с една съществена уговорка. Тези политики, бяха много грижливо калибрирани, целейки да задоволят специфични, конкретни групи гласоподаватели. Обществото бе разделено на социални клъстъри, всеки със своите специфични обещания. Било то на енергичната радикално повлияна от ултра либерализма генерация Х, (легализиране на марихуана, а и в последствие на твърдите наркотици) или пенсионери, (Old Age Security – пенсии) или социално маргинали (индексиране на социалните помощи).

Незабелязано, т.н. “социален контракт“ бе заменен с логиката на маркетинг стратегия за печелене на избори. В България, както е широко известно, този процес е доведен до съвършенство. Както и се очакваше тази изборна еквилибристика до неизбежното фрагментиране на канадското общество на малко печеливши и на губещи т.е. всички останали. Тъй като екипът на Трюдо беше наистина професионален в стратегическото прилагане на микротаргетирането на избирателите, то Либералната партия се нуждаеше само от една трета от националния вот. Звучи познато? Естествено за стратезите на Либералната Партия на първо време тази дълбинна фрагментация се оказа без особено значение.

Не съм убеден, че Джъстин Трюдо се погрижи достатъчно да съхрани тази, пъстроцветна социална тъкан на Канадското мултикултурно общество не само привързано, но и лоялно на Кленовия лист (Канадския флаг)

Проблемът е, че Джъстин Трюдо, така и не успя да влезе, фигуративно казано, в обувките на своя баща. Трюдо баща бе политикът, който остави на Канада набор от институции и най-важното идеали, създавайки Хартата на правата и свободите, тоест Конституцията – основата на националното съзнание и самочувствие на съвременна, модерна Канада. Не съм убеден, че синът му Джъстин Трюдо се погрижи достатъчно да съхрани тази, пъстроцветна социална тъкан на Канадското мултикултурно общество не само привързано, но и лоялно на Кленовия лист (Канадския флаг). Какво имам предвид:

Човекът на Давос

Без съмнение, в очите на основателя на Световния Икономически Форум: Клаус Шваб, Джъстин Трюдо бе най-емблематичният лидер на това което той нарече ”The GreatReset”, т.е. “Голямото Зануляване.“

Трудно бихме си обяснили изключителното поляризиранеи катастрофалния спад на популярността на традиционно доминиращата политическа сила, Либералната партия, ако не повдигнем завесата зад прякора на Трюдо “Човекът на Давос“. Без съмнение, в очите на основателя на Световния Икономически Форум: Клаус Шваб, Джъстин Трюдо бе най-емблематичният лидер на това което той нарече ”The GreatReset”, т.е. “Голямото Зануляване.“ Да си припомним неговите пророчески думи: “The pandemic represents a rare but narrow window of opportunity to reflect, reimagine, and reset our world“ “Пандемията представлява рядък, но тесен прозорец от възможности за размисъл, преосмисляне и за нулиране на нашия свят.“

Както е добре известно през 2017 г. Клаус Швабтриумфално заяви, че е успял, (забележете термина, който той използва to penetrate), да „проникне“ в кабинета на министър-председателя Джъстин Трюдо поради факта, че много от неговите министри са били членове на програмата на WEF (Световният икономически форум) за млади глобални лидери.

“Бях на прием за премиера Трюдо и знам, че половината от кабинета му или дори повече от половината от кабинета му всъщност са млади глобални лидери“.

Нещо повече, Трюдо, поне на мен доколкото ми е известно,бе единственият лидер на Запад, който не се притесни да използва термина „зануляване“, за да опише канадската пандемична политика (в реч на ООН през ноември 2020 г).

Действително в това отношение Клаус Шваб се оказа прав. Трюдо действително оправда доверието на Световния Икономически Форум, не само повтаряйки буквално WEF “talking points” (опорните точки), но по-важно прилагайки ги в действие, което естествено не остана скрито за широката общественост в Канада.

Бездомници в Канада, просяци, бедност

По време на пандемията средната класа се оказа в центъра на това “занулияване“ – близо два милиона канадци загубиха работата си, а равнището на безработицата скочи до 14%.

По време на пандемията, както вече писах по-рано, средната класа се оказа в центъра на това “занулияване“ – близо два милиона канадци загубиха работата си, а равнището на безработицата скочи до 14%. Малките и средни бизнеси бяха принудени да поемат колективно 135 милиарда долара дълг, тоест средно 170 000 долара за бизнес.

Така – цената на “зануляването“ бе 213 000 фалити!

В Канада, в случай, че сте под въздействието на наркотик и притежавате редовна рецепта не подлежите на съдебно производство

Този феномен предизвика безпрецедентно социално, а и здравословно отражение – в страната 1 на всеки 20 канадци (6%) е имал самоубийствени нагласи. Малко контекст – две годни по рано, през 2018, в унисон с WEF политиката на ултра-либерализъм, леките наркотици, като марихуана и канабис бяха легализирани. Успоредно с това особено, при така нареченото поколение Z се породи една своеобразна култура, водеща не само до зависимост (до 24 часа доставка онлайн), но далеч по-опасното чувство за гарантирана съдебна безнаказаност (в случай, че сте под въздействието на наркотик и притежавате редовна рецепта не подлежите на съдебно производство).

Трюдо направи достъпът до наркотици да бъде широко достъпен 24 часа 7 дни в седмицата. Нещо повече дори твърдите наркотици също бяха легализирани

Вместо достъпът до наркотици да бъде ограничен, особено в контекста на чудовищната опиоидната криза в Канада, където всеки ден шестнадесет канадци са хоспитализирани поради свръхдоза (отравяне) с опиоиди, а само в град Ванкувър 6, предимно млади хора, умират от свръхдоза, правителството на Трюдо направи достъпът до наркотици да бъде широко достъпен 24 часа 7 дни в седмицата. Нещо повече дори твърдите наркотици също бяха легализирани, което накара някои политически некоректни наблюдатели да дефинират тази политика като геноцид срещу младите.

Проф. Ивайло Груев

Проф. Ивайло Груев, Преподавател в Университета в Отава, Канада

Безнаказаността, за което споменах, се дължи също така и на един нов закон, влязъл в сила по същото време. Либерализиране на съдебната система, т. нар “catch and release”, тоест освобождаване под гаранция, превърнало се в де факто в “revolving door” – “въртяща се врата“. В разговорен превод това означава арестуване и (моментално) освобождаване,(!) като задължава полицията и съдиите да следват “принципа на сдържаност“. Тази безпрецедентна по своята логика абсурдна политика, според правителството е трябвало да реши проблема със свръхпредставянето в предварителния арест на уязвими групи като коренното население, бездомните,наркозависимите и не на последно място ЛГБТ общността.

Post Views: 3

ФОКУС

Москва и Техеран направиха своя избор

Published

3 days ago

January 20, 2025

Autor

Днес в Кремъл ще бъде подписано Споразумението за всеобхватно стратегическо партньорство между Русия и Иран: президентите Владимир Путин и Масуд Пезешкиан ще завършат три години работа по историческия документ.

Защо исторически?

Защото наистина извежда отношенията между двете страни на ниво, безпрецедентно в историята на нашите връзки.

И тази история датира от повече от четири века и половина и е богата на различни събития – откакто сме съседи (в Каспийско море), те имат много измерения. Търговия и война, вражда и приятелство, подчинение на влияние и идеологическа борба, но взаимен интерес и зле прикрита симпатия един към друг, дори през годините на конфронтация, останаха постоянни.

Двете велики сили-цивилизации претърпяха възход и упадък както във вътрешните си работи, така и в отношенията си, но останаха съседи, заинтересовани един от друг. Но почти през всичките тези векове ние живеехме в свят, в който глобалните правила се определяха от Запада или по-скоро от англосаксонците – и това остави сериозен отпечатък върху нашите отношения.

По времето, когато започнаха нашите връзки, величието на древен Иран вече беше нещо от миналото, а Русия, напротив, беше поела по пътя на своя възход. Последната руско-иранска война приключи преди почти два века, но още тогава Иран попадна в сферата на влияние на Великобритания, която се опитваше да попречи на руснаците да достигнат Индийския океан.

И въпреки че Москва никога не е имала планове да завладее Персия, това нямаше значение за Лондон – те безкрайно се страхуваха от попадането на древната страна в руската орбита, виждайки това като заплаха за техните индийски владения (в Лондон постепенно започнаха да вярват в собствения си мит за плановете на руската армия за поход към Индия).

В резултат на това Иран беше разделен на британска и руска зона на влияние, южна и северна – и остана в това положение до средата на миналия век. Москва като цяло беше доволна от тази ситуация, но за гордостта на иранците ограниченият суверенитет и чуждото влияние бяха обидни.

След Втората световна война западното влияние в Иран става преобладаващо и шахът, който поддържа добри отношения със СССР, провежда политика на западнизиране на местния живот. Завърши с ислямската революция – и създаването на уникална система на теократична власт в комбинация с изборните институции на президентско-парламентарна република.

Новият Иран не само скъса със Запада – той се превърна в последователен идеологически и геополитически противник на цялата глобализация, изградена от англосаксонците. През първото десетилетие от съществуването на ислямската република СССР все още беше жив – и отношението към атеистичните комунисти с техния износ на революция (без значение, че това в много отношения не беше така) в Техеран беше враждебно и предпазливо.

Изоставянето на комунистическата идеология след разпадането на Съюза премахна идеологическата пречка пред руско-иранските отношения, но тук Русия се оказа в плен на залога си за сближаване със Запада (и в още по-голяма степен, приемането на западноцентричното геополитическото мислене на нашия елит).

Москва искаше да развие връзки с Техеран, но с поглед към Запада, превръщайки руско-иранските връзки в разменна монета или дори в заложник в играта си с англосаксонците. Всичко това не допринесе за нарастването на доверието към нас сред иранския елит, част от който, позовавайки се на историята, смяташе Русия за същата империалистическа държава като западните сили (въпреки че това беше несправедливо по отношение на Русия дори за 19 век).

През десетите години на нашия век започнаха сериозни промени: Русия, отдалечавайки се от Запада, започна да гледа на Иран като на стратегически партньор, преставайки да обръща внимание на западната пропаганда за страната като част от „оста на злото“. Сближаването беше улеснено от съвместните военни действия на двете страни в Сирия и решаващата роля на Русия в сключването на т. нар. ядрена сделка за иранската ядрена програма.

Двете страни се доближиха до напълно независимото определяне на отношенията и координацията на политиките си на световната сцена: нивото на доверие се повиши, личните връзки се засилиха и последните илюзии за възможността да се договорят поне за относителна нормализация на отношенията със Запада изчезнаха.

След февруари 2022 г. Русия се оказа в положението на супер-Иран: броят на санкциите срещу нашата страна многократно надхвърли иранското ниво. Ислямската република живее под американските санкции повече от четиридесет години и въпреки щетите, които нанасят, изгради свой модел на функциониране.

Опитът да се изтръгне Русия от световната икономика означава не само, че ще трябва да следваме отчасти иранския път, но по-важното е, че етапът на демонтаж на съществуващия световен ред е започнал. Мащабът на санкциите, наложени срещу Русия, показа, че компромис със Запада не може да бъде постигнат, което означава, че Иран, Русия, всички останали санкционирани страни, Китай и Индия са заинтересовани от изграждането на паралелен, алтернативен търговски и финансов механизъм.

Започна процесът на демонтаж на западния световен ред, англосаксонския модел на глобализация – и Русия и Иран са знаменосци в него.

Този процес няма да бъде нито бърз, нито лесен, особено след като е съчетан с геополитически земетресения по света, особено в Близкия изток, който е толкова важен за Иран. И двете страни обаче са направили избор в полза на изграждането на нов световен ред.

И укрепването на двустранното сътрудничество (а то засяга различни области – от военно-промишлени до транспортни и логистични), както и взаимодействието както по регионални, така и по международни въпроси е само материално укрепване на тази историческа стъпка. Русия и Иран вървят заедно към обща цел и сега никой не може да ги отклони от този път.