АНАЛИЗИ

СТАЛИН БЕШЕ ПРАВ

Published

9 years ago

21/11/2017

Author

С всеки пункт от падането на курса на рублата, разбираме все повече – Сталин беше прав.

„А за какво е бил прав?” – ме питат в нет-а. За всичко. Например ето за какво:

„Ние трябва да строим нашето стопанство така, че страната ни да не се превърне в придатък на световната капиталистическа система, така че да не бъде тя включена в общата система на капиталистическото развитие като негово дъщерно предприятие, така че нашето стопанство да се развива не като дъщерно предприятие на световния капитализъм, а като самостоятелна икономическа единица, опираща се преди всичко на вътрешния пазар, опираща се на нашата индустрия и на селското стопанство на нашата страна”. /Из доклада му пред ХIV конгрес на ВКП(б)/.

Нима има нещо в този абзац, което да не е програма за днешния ден? Особено сега, когато се вижда, че капитализмът е заповядал на „ресурсния придатък” в нашата страна, задържал се като по чудо цели 23 години вече, да живее още много дълго, даже и при първия и то много скромен опит на Русия да заяви дори минимални права върху нейните изконни територии. Територии, присъединявани в продължение на векове от владетелите на Русия, в това число и от Сталин.

Разбира се, за някои са много привлекателни преимуществата и на „ресурсния придатък: не трябва почти нищо да се прави – вади въглеводородите, които добива Съветският енерегиен комплекс, яж, пий и си почивай. Разбира се, това се отнасяше само до един много тесен социален слой, а затова и преименуваха милицията в полиция – за да не забравя тя кого и от кого защитава. Поради някаква причина си спомних Ходорковский, за когото казваха, че ли създал „най-добрата нефтена компания в Русия” и за Прохоров, който пък в интервю за „Комсомольская правда” ни уверяваше, че пазарната капитализация на „Норилски никел” е нараснала от 2001 г. до 2007 г., от 1,8 млрд. Долара до 30 милиарда през 2007 г. и това при положение, че залежите и производствените мощности са си останали същите, а пък златния Тунгуски метеорити точно през тези години не е падал в Норилск.

Норилският комбинат, между другото, го строи по времето на Сталин цялата страна, а кой сложи ръка върху него?

Помня с какво започна „перестройката”. За разлика от китайските, а сега вече и виетнамските или кубинските реформи, тя започна не от икономиката, а с тоталното, истерично очерняне на Сталин – прочетете отново списанията от онези години, допускам, че у мнозина са останали на вилата стари броеве на „Огонёк” под редакторството на Коротич. Такава разюздана антисталинска пропаганда сега можем само да търсим. Но сега вече можем да разберем защо по онова време се правеше това – беше необходимо катастрофално да бъде разчленена една стабилна държава, с темпове на икономически растеж по-висок от на Съединените щати, за което обаче атомните Чернобили не бяха достатъчни, нужни бяха още и идеологически „чернобили”.

И оттогава, а ако броим и Хрушчов, още по-отрано, Йосиф Висарионович Сталин е най-сатанизираният политик в нашата история. Но кое е интересното? Калта по Сталин никога не се оказва достатъчна. Толкова години едни и същи сили – нищожни по количество, но изключително могъщи във финансово и информационно отношение, ни обработват с „десталинизация”, резултатът обаче е напълно противоположен на желаното от тях! И обратно – колкото и да бъде венцехвален Елцин, колкото и паметника да му поставят и библиотеки да кръстят на негово име, според мен, нищо друго освен презрение, името му не предизвиква у народа.

Ако поразлистим сегашните западни средства за масова информация /СМИ/, то излиза, че ние с вас сме свалили малайзийския „Боинг” и разстрелваме Донецк и Луганск в свободното време, в което те самите не се саморазстрелват. Така работи западната машина за лъжи и пропаганда. Защо трябва да им вярваме на басните, които разказват за Сталин и СССР, от които и до днес, между впрочем, продължават панически да се страхуват? Та нали там на Запад бяха измислени, а след това бяха прехвърлени в дисидентската митология всичките тези „Архипелаг ГУЛаг” и прочие „ужаси на Сталинизма”.

Обърнете внимание колко относително малко е имало по времето на Сталин процеси по т.нар. дела по корупционна линия. А това е просто защото тези престъпления са били изключително малко. И не защото чиновниците тогава са се страхували, макар че и това го е имало също. Но не това е бил решителният фактор. В Китай например, независимо от официалната жестока антикорупционна практика, така и не успяха да победят окончателно това явление, успяват единствено да го държат в поносими за обществото рамки. А да не говорим пък въобще за западните държави по този въпрос. Просто защото в сталинските години не е било прието да се краде. Както съветваше А.Г.Лукашенко – ако искаш да победиш корупцията, просто самият ти не взимай. Шинелът на Сталин и до днес остава като символ на скромността на сътрудника в държавния апарат. Сталин изискваше от държавните служители, но и им даваше личния си пример и в скромността, и в трудолюбието, и в патриотизма. Невъзможно е даже да си представим някой от сталиновите народни комисари зависим от Запада, нашият последователен и изконен враг. „Падането на курса на рублата”, „бягството на капитали” – по отношение на съветската икономика тези словосъчетания бяха просто ала-бала. А пък за артилерийски или ракетен обстрел от украинците по Донецк, в центъра на Голяма Русия просто никой не би дори повярвал.

Разбира се, когато говорим за Сталин, по мое виждане, няма никаква необходимост да заобикаляме срамежливо темата за т.нар. политически репресии. На мен като юрист ми е въобще непонятно значението на този термин. СССР беше признат от всички субект на международното право, суверенна държава, в която органите, снабдени от закона и Конституцията със съответните правомощия, са произнасяли от името на държавата присъди в съответствие с действащото към оня момент законодателство. Това законодателство е било одобрено от абсолютното мнозинство от народа т.е. всеки отлично е знаел какво може и какво не може да се прави и всеки е имал избор – да го прави или да не го прави. Съществувал е т.нар. принцип на правната определеност, който е в общи линии обикновена практика за всяка държава от древността до наши дни. В тази връзка трябва да се казва и количеството оправдателни присъди, кото са били несравнимо повече отколкото в днешна Русия. Вярно е и, че това е при едни значително по-ниски нива на престъпността по онова време. Така че какви „репресии”, че и „сталински”?

Това, че през 1937 г. броят на затворниците в СССР е бил по-малък като абсолютен брой, отколкото в САЩ, е общоизвестен и общодостъпен факт.

Но още по-интересното е, че през 1937 г. броят на затворниците в СССР е бил по-малък, в сравнение с този в сегашните Съединени щати. Изобщо, затворническата статистика в САЩ и до ден-днешен е тема изключително объркана и доста затворена. Правозащитници оценяват броя на затворниците в САЩ към настоящия момент, на два и половина милиона или на 5 милиона според други оценки, доколкото там съществуват голям брой неофициални затвори и няма абсолютна яснота по отношение на статуса на затворниците. По официални и открити данни – на Уикипедия – през 2011 г. в САЩ е имало 2 266 800 затворници или 716 на 100 000 д. И тази бройка расте с всяка изминала година. В СССР през 1937 г. е имало 1 194 400 затворници или 583 на 100 000 д.

Няма да бъда и особено оригинален ако припомня резултатите от конкурса „Името на Русия” – в открития му раздел Сталин победи с огромна преднина. Уверен съм, че ако конкурсът се провеждаше днес, той щеше да победи още по-убедително.

Защото, независимо от цялата пропаганда, името на Сталин е завинаги и неразривно свързано с Победата. И далеч не само с Победата във Великата Отечествена война, явяваща се признано от всички, безусловно, най-великото движение в историята на човечеството. Да, да, господа десталинизатори и прочие американофили. Не терминаторите и другите ви любими герои от американските филми, а Сталин е който спаси съвременната европейска и въобще човешката цивилизация от унищожение в мрака на фашизма. И за разлика от любимите ви американци направи това не наужким, а наистина.

От редакцията. Предлагаме на съмняващите се и въобще на всички скептици по темата да се запознаят с оценките на ролята на Сталин в историята, дадени от някои от забележителните негови съвременници – това не са негови подчинени, не са комунисти, далеч не са и проруски фанатици.

Но освен най-главната Победа, цялата история на сталиновото ръководене на СССР, е една верига от победи и достижения. Никога в историята на Русия ние самите и делата ни, не сме били характеризирани, както в сталинската епоха като „най-“ – най-бързите, най-силните, най-правилните, най-здравите, най-активните, най-прогресивните и, което е много важно да не се забравя – най-добрите. Просто изгледайте филмите и мултипликационните филмчета от ония години – нашите съветски и американските. Две мнения изобщо не може да има, кои са добрите и кои – лошите.

Полетът на Гагарин също беше заложен във времената на Сталин. Нещо повече, роден съм много след Сталинската епоха, но независимо от това, от детството си помня това удивително, възхитително чувство, че твоята страна, твоята Родина стои начело на цялото прогресивно човечество, носи на света добро и развитие и че ти си част от от тази страна и от това общо дело.

В съвременната пропаганда е прието да бъде асоцииран всеки протест в СССР с т.нар. „дисиденти” – хора, които в СССР бяха общо пет човека и половина и които виждаха като свой идеал Америка и въобще Запада. В брежневските години обаче съществуваше и друг протест, макар и не толкова явно изразен – сталинският протест. Уверен съм, че всички от по-старото поколение помнят много добре как у шофьорите на камиони например, в началото на 80-те беше на мода да слагат портрет на Сталин на таблото или на предното стъкло, тъй като Сталин се възприемаше, както и до ден-днешен, като честен и безкористен народен застъпник.

Спецификата на Русия и на нашия народ като цяло се състои в това, че основата на нашето оцеляване през вековете се явава Държавата. На други места такъв фактор е времето, някъде това е богатството, при трети пък е възможността да се преместиш в друга държава, а у нас е Държавата. Може би, защото нито една друга държава в историята на човечеството не е била подлагана на толкова нападения, колкото Русия. Някои ще кажат, че сме живели зад Желязната завеса. На мен обаче повече ми харесва това, което казват у нас за истинския баща, глава на семейството: „Стоим зад него, като зад каменна стена”. У нито едиин друг народ не е втъкано толкова в неговите плът и кръв, че без силна държава, нас просто ще ни избият до крак. И днешните събития в страната и по света са поредно и нагледно потвърждение на това. Достатъчно беше ние, съветските хора, малко да се отпуснем, за да бъде родната ни държава завзета, изядена и пусната по течението за разграбване и унищожение.

Защо у нас са така уважавани и любими Александър Невски, Иван Грозни, Петър Велики и най-вече Йосиф Висарионович Сталин?

Ами защото никой от тях не е мислел и за секунда за богатство или за това как да устрят децата си на изгодна позиция, а за това как да укрепят Държавата. И я укрепвали! И обикновеният народ е виждал това. Затова и хората са готови много неща да простят на такива ръководители.

Периодите на очерняне на Сталин, „десталинизацията”, винаги са съвпадали исторически с отслабването на държавата ни, с активизирането на тъмните сили. Т.нар. „десталинизация” – това е разрушаването на Съветския съюз или по същество на Голямата, историческа Русия, това са войните в Приднестровието, Нагорни Карабах, Абхазия, Ферганската долина и в много други части на нашата на живо разрязана Родина, това е още разчленената Югославия, а също и стотиците хиляди загинали наши другари и за нищо невиновни обикновени хора от времето на началото на „перестройката” в Русия и в братските нам държави – наши тогавашни съюзници.

„Десталинизацията” – това са падащите по Донецк и Луганск ракети, това са живи изгорените руски хора в Дома на профсъюзите в Одеса.

Днес нашата страна се оказа отново изправена пред лицето на сериозни изпитания, може би най-сериозните и драматичните от 1941 г. насам. В такива времена народът ни винаги се е сплотявал около своята държава и нейният ръководител и рано или късно е побеждавал.

Честният, неподкупният, народният, държавният образ на Сталин би могъл да стане именно това, което би обединило и даже вече обединява руските патриоти.

А иначе Сталин беше прав.

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Published

1 month ago

25/09/2026

Author

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Published

1 month ago

25/09/2026

Author

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Published

1 month ago

22/09/2026

Author

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ