“Аз не съм юрист и това е важно и почтено да се знае. Аз съм консуматор на правосъдие. Повечето българи са такива. Нормите кое е редно и кое не са описани в религиозния морал и етика. Останалото се нарича закони! Качеството им се измерва с броя поправки или с годността им да бъдат прилагани. За рейтинга на парламента не искам да говоря, но вече сме пред проблема да се създават общи закони за частно ползване и това е страшно за обществото. Не, не се нарича лобиране! И това е регламентирана дейност, различна от рушвета. Просто у нас не е регламентирана изобщо.

И най-съвършената машина в ръцете на дивака се превръща в куп желязо. Ние сме в тази хипотеза, защото и добрите, и лошите закони се прилагат и изпълняват от хора! Точно те са под натиск, точно те са пристрастни, точно те работят по силата на неписаните правила на олигархичната омерта, която партийните велможи налагат. И аз мога да кажа любезно, че не всички са такива, че има почтени администратори, прокурори, съдии… И какво от това, след като цялата система изглежда, че не дава справедливост. Няма усещане за справедливост и то отдавна. Отпреди 30 години, когато касапите от концлагерите не бяха осъдени, а се возеха в трамваите до нас, от фалита на банките, от пирамидите с парите на българите, от босовете на мутренските групировки…. – кой беше осъден?!

Днес системата сюблимира и рухва под собствената си тежест, защото гнилите дъски не държат. Ето ви пример. Ако утре се окаже, че на последна инстанция Иванчева е виновна, ще повярват ли всички? НЕ. А ако се окаже, че е невинна, ще повярват ли? И в двата случая отговорът е НЕ ! Това значи, че никой не вярва в правораздаването. И да, днес никой не вярва на правораздаването у нас. Независимо от европейски доклади и държавни департаменти – не вярват. Никой не вярва, че правосъдната система завършва с независим арбитър, който преценява дали са престъпени законите на страната.

Нещо повече, виждат че престъпността на бедните и маргиналните не се лекува с образование и закони, а с рокери, палежи и съборени къщи. Престъпността на големите е нелечима, защото те решават кога да спре един строеж, дали да се проучва за шистов газ, коя фирма да се „разкара“ от магистрала Хемус, кой да е председател на парламента, на кого да построи частен стадион с държавни пари и т.н. Останаха онези по средата, които имат избор да се страхуват или да не се страхуват.

През 2010 година станах жертва на джебчийска кражба. Дребна работа. Откраднаха ми коледните надбавки за хората във фирмата ми. Казаха ми да не се занимавам, че няма смисъл, а аз праволинейно реших, че аз ще преживея, но ако същите откраднат пенсията на някоя баба, тя е загубена. Установих виновните сам, занесох видеозапис в полицията, разпознавахме се, съдихме се с години. Сега сме 2019 година. Не съм получил парите си, но от нещо “дребно” направих извод, че за нещо едро е направо абсурд да се чака справедливост и то при положение, че почти се самообслужих. Представяте ли си Нюрнбергският процес да бе продължил толкова? Или Лайпцигският? Аз говоря за джебчийство. Не съм тук да се оплаквам. Давам най-смешния пример, за да покажа безсмислието на съществуването на системата в днешният и вид.

Системата има сили само да се защитава и нищо повече, и то ако не ни е страх…. Страхът на юристите е, че те ще бъдат обвинени в незаконни действия, ако поискат промяна по груб и насилствен протестен начин. Страхът на неюристите е, че ще загубят, ако не успеят да преборят системата. Ейбрахам Линкълн е казал някога – “Вероятността да паднем в борбата не трябва да ни пречи да оказваме подкрепа в кауза, която смятаме за справедлива, на мен тази вероятност няма да ми попречи.”

Та, преценете вероятностите и решете дали искате децата Ви да наследят този проблем. И после им кажете, че ги обичате.”