КУЛТУРА
Българица, а не Кирилица
Азбуката е съставена 30 години след смъртта на Кирил от Климент Охридски по политическа поръчка на българския цар Симеон и баща му цар Борис. Създадена е от българи, в България, по поръчка на българи – българските царе. Тогава Българската империя противостои на най-великата сила в света, Римската империя. В продължение на повече от 500 години тези две сили играят на канадска борба – ту единият побеждава, ту другият. След падането на 1-то българско царство, ромеите добре разбирайки значението на езика, словото, писмеността, променят наименованието от българска на кирилица.
855 г. Кирил и Методий създават глаголицата, просъществувала 200-300 години. Но Симеон не използва тази азбука. Той я има в ръцете си, току-що свежо написана глаголица от Кирил и Методий и изведнъж му хрумва да поръча на Климент Охридски нова азбука. И тя бива написана от Климент и учениците му. Безусловно Климент е имал ноу-хауто, даровит последовател на Кирил. Така или иначе, тази азбука не е написана от Кирил, умрял 30 години преди това.
Как се нарича арменската азбука – арменска, как се нарича грузинската азбука – грузинска, как се нарича латинската азбука – латинска, как се нарича еврейската азбука – еврейска, как се нарича гръцката азбука – гръцка, как се нарича българската азбука – кирилица. Азбука написана от българи в България, платена от българи, се нарича кирилица! Отсъствието на това самочувствие и гордост виждаме в днешни дни. Никой не е отменял диелектическите закони. Светът, физически, човешки, материален и духовен, е подчинен на тези закони. В опитите си да реформираме едно общество, което беше твърде идеологизирано, ние отхвърлихме идеята за това, че идеализмът е твърде значим. Той е в основата на всеки прогрес. На всяка сила стои идеята, идеализмът. Ние се чудим как така българската армия през 1885 успява от турския фронт за 3 дни да стигне сръбския и да влезе директно в битка. Това ако трябва да го направи някой днес, няма да го направи, няма как да го направи. Представете си цяла армия, есенно време в калта, влачи обози, оръдия и успява да мине 400 километра за 3 дни. Как става това?! Имало е онзи източник на сила, който мобилизира десетки хиляди за постигането на победа. Победата е единствената истинска цел, която осмисля всяко съществуване.
Да се върнем към 9-ти век – две големи противопоставящи се сили – Римската и Българската империи. Единствената цел на съществуването на Симеон като владетел е държавата да преуспее във времето. Това не би било възможно, ако бихме продължили да функционираме, използвайки една чужда азбука, написана от ромеи и поръчана от ромеи. Фотий е осъзнавал прекрасно значението на това да има азбука, писана на езика, на който говори българското население. Тя е инструмент за въздействие. По това време Римската империя се превръща в Гръцка. Между 5 и 7 век Римската империя преминава от латински на гръцки. Писмеността се променя, езикът се променя, променя се и националната същност. Почват да наричат ромеите гърци – „гърците ни нападнаха”, „ние победихме гърците”. Тези умни владетели, ерудити, духовници прекрасно знаят колко важно е какъв е езика, каква е азбуката, каква е писмеността в съответната държава. Това е инструмент за въздействие. Симеон прекарва 10 години в Цариград. Той напълно познава идеологическата същност на управляващите в Римската империя. Те разчитат на глаголицата, като тяхна азбука. На Симеон не му е нужен инструмент за въздействие, който би пречил на пълноценното разгръщане на неговата империя. Поради което, той си поръчва собствена азбука. Поръчва я и я плаща, и я получава. След столетия неуспешни опити, ромеите най-сетне печелят войната. Срещу Самуил. Е, с какво ще се заемат тези умни мъже, ерудити, държавници? Те прекрасно знаят кои са движещите сили в развитието на човешкото общество. Удрят там, където ще си гарантират устойчивостта на тази трудно извоювана тяхна победа. Удрят в духовността, в самочувствието – подменят ти азбуката. Вместо да бъде наричана Българица и светът днес да говори за българизация на Интернет, защото 300 милиона говорят български, чуваме за нищо не значещата кирилизация, още повече е и фактически невярно. Статуите на Кирил и Методий, държащи свитъка с А Б В са фактическа лъжа. Това твърдение е вредно за България и трябва да бъде преустановено използването на това понятие. Използването на правилното понятие Българица води до невероятно препозициониране на България в исторически и геополитически план.
Това днес е издевателство над истината. 10-ти век да създадеш азбука е колосален труд. Построени са стотици манастири, поръчани от българския цар за хилядите монаси, където да преписват свещените книги на български език на кожи от 20 милиона овце. Тази колосална инвестиция води до резултат, какъвто по конкурентна значимост спрямо другите държави днес не можем да постигнем. Какъвто ни даряват, изпращат от миналото нашите велики владетели Борис, Симеон и Петър и след тях. А именно – България е единствената държава в света, която разпространява своя цивилизационен код по мирен начин, без да пролее капка кръв и да постигне цивилизационно покритие с планетарен мащаб – да се говори на български от Триест до Владивосток. Опитват се да противопоставят България на Русия и преобръщат зависимостите. Русия е функция на България. Русия е най-голямата българска държава. Какава е целта на всяка цивилизационна същност, на всяко живо същество, ако щете? Да продължи себе си. Когато говорим за държави, за цивилизации, тяхната цел е абсолютно същата, да продължат себе си, своята цивилизационна същност. Как ние я продължаваме – като разпространяваме езика и културата си. Чрез писмеността, създадена от българите. Ние им подаряваме азбуката и по този начин те възприемат и нашия език, възприемат и нашата същност. Има една много интересна теория на Сапир-Уорф, според която човек променя своето мислене и своята същност според езика, чрез който общува. Ние се чудим защо сме толкова близки, еднакви с руския народ и си мислим, че е от руското влияние върху нас. А то е точно противоположното. Ние сме тези, които сме въздействали върху формирането на тази цивилизация, на тази държава, на тази гигантска културна общност, каквато е Русия.
Има 4 цивилизации, успели да осъществат цивилизационна експанзия:
· Латините преди 2000 години с изключително дълбока и всеобхватна експанзия, но с цената на неимоверно количество убийства, насилия и кръв;
· Испанците също успяват да постигнат голямо планетарно разширение, но на каква цена. Латинска Америка говори на испански. И опитайте се на испанците да кажете нещо спрямо езика на който говорят – ще ви вдигнат на ура. Те ревностно си поддържат институти като „Сервантес”, защото много добре разбират колко важен е този инструмент за съхранение на влиянието. Да, колониалната система рухна отдавна, загубиха своите владения, не ги управляват директно с декрети, а използват меката сила, част от която е езикът и писмеността;
· Ами британците, които потопиха планетата в кръв, за да осъществят днешното състояние, в което светът говори на английски;
· И Българската – как днес светът говори българдки и защо светът говори български? Изготвил съм списък с думи и базовите, ключовите понятия, които изграждат мировозрението на един народ. Които са в основата на неговата космогония, ако щете. Между български и руския. Те са идентични. Бог, душа, надежда, любов, безсмъртие, дълг, чест, война, победа, ура. И вие ще ми кажете, че това е друг народ?
Нека да си спомним думите на Симеон Велики – „Една вяра, един език, един народ!” – това е била неговата мечта за България.
Текстът е на Александър Димитров.
КУЛТУРА
Тишината на Родопите
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Минути за разговор
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Между въглените и хората
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
-
ВОЙНА4 weeks ago„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
КОНСПИРАЦИЯ2 months agoВтората по големина нефтена рафинерия в САЩ бе взривена в Тексас!
-
ИМОТИ1 month agoИмотният пазар в България влиза в плато: Брокери предупреждават за тежка икономическа криза
-
ВОЙНА2 months agoИран отхвърли примирие, засилва натиска срещу САЩ







