КУЛТУРА

„Калинките” на радикализираната групировка ГЕРБ превърнаха културата в дойна крава

Published

5 years ago

17/09/2021

Author

Директори „калинки”, назначени от ГЕРБ без конкурси или с манипулирани състезания, все още управляват българските театри, опери и оркестри (доколкото такива останаха след разрушителните „реформи” на Костов – Москова и особено тази на Борисов – Рашидов).

Преди няколко години една новина скандализира културна ни общественост. Оказа се, че доскорошният директор-диригент на Русенската опера Найден Тодоров няма легитимна диплома от Виена за висше образование в степен бакалавър, но въпреки това се е сдобил с такава за по-високата магистърска степен в частния НБУ.

В биографията му по негови данни можем да прочетем, че от 1993 г. е бил студент на проф. Карл Йостерайхер и проф. Урош Лайович във Виенската академия, която бил завършил „през 1996 г.”.

Но всъщност и това се оказа невярно! Една лъжа, която и досега тиражират в печата неосведомени репортери. Някои от тях дори го обявиха за „гениален“, за „българско чудо“.

Според правилата в родното образование всеки, който придобие образователна степен в чужбина и получи документ за това, е длъжен да го легализира у нас.

Това става в Националния център за информация и документация към Министерството на образованието. Резултатът от проверката остава завинаги в архива на ведомството и при нужда може да се направи насрещна проверка.

Според служителите на центъра при тях не е постъпвала диплома за бакалавър на Найден Тодоров от Виена, което на практика означава, че у нас той няма ценз от Австрия.

Да, чуждестранна диплома от Виена не е регистрирана и легализирана у нас. На въпрос защо е учил толкова кратко, при положение че бакалавърският курс е 4 години, Тодоров отговори, че е представил „легализирана и призната академична справка от Виена”.

За подобна „справка” от образователното министерство, обаче, не потвърдиха. След това той заяви, че бил учил за бакалавър вместо четири две години у нас (!), а за магистър – вместо две – две и половина, само за една година!

И това бе оповестено в печата, но от Културното министерство не предприеха нищо. Всъщност през всичките тези години той без прекъсване е бил на постоянна, щатна работа, при това без редовна диплома за висшист в различни оркестри (Видин, Враца, Пловдив, Бургас, Русе), без изобщо да прекъсва трудовия си стаж, и съвсем не е бил редовен студент.

Нито се е явявал на изпити! А в Пловдив дори е бил назначен за главен, при това в оркестъра на знаменития Добрин Петков. Накрая, след скандала, най-неочаквано се появиха… едновременно две негови дипломи от частния НБУ за бакалавър и магистър, издадени почти едновременно – с разлика от няколко месеца.

От което следва, че са твърде спорни. Защото магистратура не се учи и защитава за 2-3 месеца, нали?! Всъщност, това се доказа и от Съда! Отделен въпрос е, че сериозната музикална критика у нас, а и в чужбина не приема творческите качества на Тодоров като диригент.

Но, за съжаление, някои кръгове у нас (далече от музиката и културата) му оказват щедра финансова и морална подкрепа.

Преди няколко години в подобна конфузна ситуация се оказа директорът на операта в Стара Загора – иначе талантливият млад оперен и камерен певец Веселин Стойков, съобщи „Телеграф”.

Когато поел високия пост, Стойков представил само магистърска диплома от НБУ, но впоследствие се оказало, че и той няма завършена бакалавърска степен. Заради измамата Веселин Стойков беше уволнен начаса.

Но солидно подкрепеният от някои „фактори“, в това число и от чиновници от културното министерство, Найден Тодоров не беше уволнен заради лъжата си!

Дори наскоро получи награда, а някои наивни репортерки побързаха да го обявят за „новия Емил Чакъров“ и дори за „българския Караян“!

А той продължи да съсипва музикално Русе с ниското качество на надве-натри сглобените постановки и симфонични концерти, подготвени за ден- два!

Както и да печели и богатее на гърба на нашите бедни музиканти с частните турнета на операта и оркестъра в чужбина, на които те получаваха мизерни хонорари, а той – солидни суми. При това управляваше Операта и Оркестъра повече дистанционно – по телефона и чрез интернет, но еднолично, по диктаторски, без художествен съвет.

Ако някой му се противопоставяше, биваше незабавно уволнен. Така за кратко време през Русе преминаха десетки певци и музиканти, както и диригенти, които Найден Тодоров назначаваше и уволняваше, както му хрумне.

В Русе Найден Тодоров започна да работи още в началото, както се изрази много точно една известна критичка, музикалният наблюдател на вестник „Култура”, Екатерина Дочева – „по-стахановски“, страшно производително и, разбира се, страшно некачествено; „да прави музика за тежко чуващи хора“ или, както каза известен наш музикант: „да преминава през най-съвършените партитури грубо като танк!“

И наистина, Тодоров вече повече от десет години не преставаше да изумява културната публика с рекордно кратките срокове, за които подготвя цяла голяма опера – от 7 до 9 дни, вместо за поне два- три месеца, а премиерна симфонична програма вместо за седмица, за два дни!

При това става дума за мащабни, тежки опери като „Вилхелм Тел“, „Турандот“, „Дон Карлос“, „Кавалерът на розата“, „Самсон и Далила“. Това доведе и до спад на художественото ниво, до демотивиране и дори до деморализиране на част от състава – поражение, което е вече видно от всички, които познават миналото и настоящето на този водещ преди наш музикален институт.

Да, резултатите от този начин на работа вече са налице – след първото или най-много третото представление, премиерните постановки падат безславно, въпреки труда на изпълнителите и средствата, вложени в тях.

Но планът според т.нар. „делегирани бюджети”/ един абсурд, без аналог в света!/ се изпълнява, разбира се, на книга, с разни машинации и двойни счетоводства. Въпреки, че в културното министерство се знае за тази измама!

А след скъпия и некачествен, неконтролиран от него ремонт, сградата на Русенската опера наскоро отново протече, фасадата започна да се руши, а и сцената се оказа опасна за здравето и дори живота на артистите.

На всичко отгоре Найден Тодоров остави и един огромен дълг на Русенската опера и оркестър – близо милион и половина! Но министерството продължи да нехае. Нещо повече – неговият покловител, Веждьо Рашидов го назначи за директор на… представете си: Националната ни филхармония, оркестъра на великия Саша Попов!

Предполагам, че „Бащата на българския симфонизъм“ би се обърнал в гроба, ако можеше да присъства на един концерт на този „български Караян“. При това влезе в комбина с министър Банов и двамата въртят далавери с продажбата на билетите за концертите в зала „България”, случай, който подлежи на разследване.

Ако описвам явлението „Найден Тодоров“, то е, защото конкретното явление съвсем не е изолирано. В голяма степен то вече е типично. Посочвам го просто като най-драстичния пример.

В последните години от безхаберното управление на неукия ни културен ексминистър Рашидов в редица театри, опери, оркестри бяха назначавани без конкурс или с манипулирани такива, немалко протежета на управляващите.

Така се случи и в Русенския драматичен театър, където беше натрапен активист на управляващата партия – бившият артист Орлин Дяков, провалил се като директор в Монтана / изгонен още в първия си сезон, спасил се от съда след две големи злоупотреби/, а сега изявяващ се като режисьор без диплома за това и без необходимите качества. Наскоро режисира „Хамлет“ в Русе като постановката не издържа и три представления).

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

1 week ago

07/06/2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

1 week ago

06/06/2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

LIFE

Домашна баница със сирене и кисело мляко

Published

3 weeks ago

25/05/2026

Author

Ако има вкус, който олицетворява традиционната българска сутрин, това без съмнение е ароматът на прясно изпечена баница.

Тази рецепта залага на класическата технология с готови кори, но с няколко малки хитрини за постигане на максимална пухкавост и сочност – точно както я правеха бабите ни.

Необходими продукти:
1 пакет (500 г) фини кори за баница
4-5 големи яйца
350-400 г българско бяло саламурено сирене
1 кофичка (400 г) гъсто кисело мляко (по възможност с по-висока масленост)
1 ч.л. сода бикарбонат
100 г разтопено масло (или смес от масло и олио)
100 мл газирана вода (тайната за допълнителен обем)

Начин на приготвяне:
В дълбока купа разбийте яйцата. В киселото мляко добавете содата и изчакайте 1-2 минути да “шупне” добре, след което го прибавете към яйцата. Натрошете сиренето на едри парчета вътре и разбъркайте леко.

Вземете една кора, поръсете я с малко от разтопеното масло и разпределете няколко лъжици от яйчената смес. Навийте кората на руло по дължина, а след това я свийте на охлюв в центъра на предварително намаслена тава. Повторете процедурата с останалите кори, като ги подреждате около центъра.

Ако ви е останала част от плънката, смесете я с газираната вода и малко масло, след което залейте баницата отгоре. Ако плънката е свършила, просто полейте с газираната вода и останалото масло между гънките. Внимателно разклатете тавата, за да попие течността навсякъде.

Печете в предварително загрята фурна на 180°C за около 35-40 минути, докато баницата хване апетитна, златисто-кафява коричка и се надуе.

След като я извадите от фурната, напръскайте я леко със студена вода и я покрийте веднага с чиста кърпа за 10 минути. Така коричката ще омекне и баницата ще стане невероятно сочна.

Сервирайте с айрян. За любителите на сладко-соления вкус, поднесете гарнирана с лъжичка домашен мед или сладко от горски плодове.