ФОКУС

Винаги е имало пандемии и войни, но никога толкова милиарди послушни хора

Published

3 years ago

June 11, 2022

Autor

Една истинска дума мери човешката ни мярка и тя се казва „доброта“. Когато човек е добър той не мери хората с омраза

Недялко Славов е от онези съвременни български писатели, които не само провокират мислещия читател, но и винаги впечатляват с позициите си. Позиции – честни, лични, нестандартни, които не са плод на конюнктурата или на политкоректността. Може да приемаш или да не приемаш разсъжденията на Недялко Славов, но със сигурност няма как да останеш безучастен към неговия неподражаем стил и ярко и талантливо перо, към задълбочените му разсъждения по различни актуални теми, към историческите аналогии, които споделя сякаш, за да открие днешния ход на времето.

Недялко Славов е автор на романите „Фаустино“, „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“, „432 херца“, „Камбаната“, „Пиафе“, „И станах река“, „2020“, както и на великолепните „Филипополски разкази“, на стихове и на пиеси.

Писателят като че ли носи в себе си мъдростта на родния си Пловдив – град древен, красив и магнетичен. Неслучайно творбите на Недялко Славов са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен. И затова за читателя е истинска радост и предизвикателство да общува с книгите му.

Оставяйки вярна на традицията да среща своите читатели с емблематични български творци с огромен авторитет, с ерудиция, с достойнство и собствен завладяващ стил, разговаряме с Недялко Славов в Пловдив навръх празника на духа – 24 май. Писателят бе любезен да даде интервю за медията и да коментира широк кръг от въпроси, за които размишлява през последните години и които го вълнуват и като интелектуалец, и като човек.

Писателят край моста над река Марица в Пловдив

– Г-н Славов, разговаряме с вас на 24 май. Изпитвате ли радост от този празник, наистина ли той е най-българският и най-обединяващият за вас?

– Трябва да не съм българин, за да не изпитвам подобно чувство. Няма друг такъв емоционален връх и общ национален трепет.

– От години се чуват предложения 24 май да стане национален празник, тъй като именно този празник ни обединява, а да не бъде 3 март, който според някои прокарва разделителни линии в обществото. Какво е вашето мнение?

– 24 май е еманация на българския творчески дух. А свободният дух не търпи рамки, дори и тези на държавността. Ние си имаме национален празник, 3 март – датата, след която се конструира Третата българска държава. Празнува се от 1880 г. Не може всяка власт да пренаписва историята ни. Ще повторя – това е празник на свободния дух, а ХХ век доказа, че всяка държава по света е институция, която мачка свободата.

– Казвал сте, че Пловдив е създаден от Бог в момент на слънчево настроение. Ако възприемем слънцето и като символ на духовността наистина ли тук слънцето свети по-ярко?

– Важното е какво са мислили тези, които са създали този град и защо той е създаден точно тук и никъде другаде. Едно древно предание казва, че преди вечност е минал керван, воден от свещени мъдреци. Те са пренощували край Марица, а камилите, които са останали и не са си тръгнали с тях, са се превърнали в седемте пловдивски хълма. Много древна енергия има тук.

– Замисляли ли сте се, ако бихте имали възможност да се преродите, отново в Пловдив ли бихте желали да живеете и да творите или на друго място?

– Ние не се преместваме и на милиметър от мига и от мястото на първоначалното ни сътворение. Божественият ни софтуер е такъв. Така че и да искам, и да не искам, моето прераждане ще бъде пак тук и в същата ми екзистенция.

– Споменахте софтуер. Смятате ли, че има нещо сбъркано в чипа на българина или пък напротив – трябва да се гордеем с това, което сме, с нашата история, култура, географско разположение?

– Сбърканият чип е в главата на западноевропееца, не на българина. И това си има своята предистория. От хилядолетие западният свят, чрез своя рационален код на мислене, редактира Бог. Това е една непрекъсната, изтощителна и жалка борба със Създателя. Имам предвид и католицизма, и протестантството, които в крайна сметка са тихо, упорито, непрестанно боричкане с божия промисъл, с божията идея за нас. А като говорим за сбъркан чип в родните мозъци най-самоунищожителен е чипът на Кириак Стефчов.

– Смятате ли, че православието е това, към което трябва да се върне българският народ, защото народът се лута в своята вяра, доколкото я има или пък може би вече я загуби?

– Вярата не се губи като портмоне.

Вярата на моята баба от Странджанско бе като кандилото, което осветяваше къщата й и нощем правеше малката й стаичка висока до небето. Но и у нас атаката срещу вярата, срещу православието е огромна, скъпоплатена, методична. И това не е от вчера или от днес. Например преди 10 ноември, в продължение на 25 години, в Асеновград бяха свалени камбаните на църквата. Бяха превърнали града в глух и сляп човек. Но и това чудо мина.

– Глухите камбани в Асеновград ли ви провокираха да напишете романа „Камбаната“?

– Не. Това, което е в книгата, съм го видял другаде, в родното село на моя баща.

– „Камбаната бие за всеки един от нас“, казва Джон Дън.

– Да. Рано или късно камбаната бие за нас.

– А дали чуваме камбаната? От думите ви усетих, че сякаш казвате, че в Западна Европа камбаната не се чува.

– Странни, чужди на разума и на сърцето неща идват оттам.

– Деян Донков направи много интересен и емоционален моноспектакъл по вашия роман „Камбаната“. Вие като автор на книгата как видяхте Деян Донков като вашия герой убиеца Вено в „Камбаната“?

– Както аз видях това, което ме развълнува, за да напиша книгата, така и Деян видя в книгата част от себе си. Просто книгата и актьорът се срещнаха и се получи разтърсваща интерпретация на романа.

– Развълнувахте ли се, когато за пръв път чухте вашите думи да бъдат произнасяни от сцената?

– Книгата е интимен диалог с читателя, докато сценичното общуване е съвсем друго. Там писателският глас става множествен – в залата седят 1000 човека и слушат думите ти.

– Вярвате ли, че всяка дума, която ние изричаме носи някаква енергия и всъщност трябва да внимаваме какво говорим и пишем?

– Логосът е огромен добър паяк, който ежесекундно ни придърпва в мрежата си. Ето например – върви множеството и всеки нещо говори – майката на детето, детето на майката, жената на мъжа, мъжа на жената, всеки от нас излъчва някакво послание. Това е нашата спасителна комуникация, която ни казва: „Не си сам, не си сам, тук сме, много сме“. Нещо като грегорианското гъргорене на делфините, както казваше великият Фотев. Словото е началото. То е заложено и в идеята на самата религия – ligare („обвързвам, свързвам“). А и в един момент всички ние се редуцираме до думите. След като човекът угасне, след като изтече плътта през него, последен знак за бившото му присъствие са те. Нищо друго не остава.

Ето моят баща написа книга за селото, в което се развива действието на „Камбаната“. Днес селото е унищожено, там няма български етнос. И сега това бивше село с 2000 бивши човека е живо, благодарение на написаното. Така че в последна сметка целият реален живот на една общност, един народ и един човек се редуцират в една книга или един стих.

– Имате неподражаем писателски стил – баланс между прозата и поезията, с неизчерпаема енергия. Как го постигате?

– Аз идвам от поезията и драматургията, а там всяка дума носи отговорност сама за себе си, може, така да се каже, да оцелее дори и в самота, за разлика от думите на прозата, които винаги са в някакъв смислов или наративен ансамбъл. Отделно думите в поезията имат една склонност да танцуват, те са силаботонически натоварени с ритъм. Вероятно от това – от лаконичността и от ритмиката – иде и спецификата на писателския ми стил. И все пак мисля, че стилово най-завършени са последните ми притчови романи „И станах река“ и „2020“.

– Има ли думи, които не употребявате, както и такива, на които особено държите? Около пандемията се говореше, че тази всеобща заплаха може би ще накара хората да бъдат по-човечни, по-състрадателни, някак си ще ги обедини. Всъщност се случи друго и някои съвсем забравиха да казват простички думи като „Благодаря“ и като че ли езикът стана по-агресивен. Какво е вашето наблюдение?

– Точно преди 2 години споделих, че прилепът от Ухан лети най-вече в нашите глави. И ето – 2 години след т.нар. пандемия никой не излезе и не каза какво всъщност се случи. А иначе подобни световни беди могат да отприщят у човека единствено нагона му да оцелее. А той не е любов. И съвсем нормално е хората да станат зверове в своята себичност, защото така сме устроени, това е инстинктът ни за самосъхранение. И тук вече възникват фундаментални въпроси – какво се случва със света, кой и накъде го води, къде сме ние в своята безропотност. Така, в тази съдбовна ситуация, аз лично като писател не мога да възпявам, както е казал Поетът, на баба си хурката. Вече става въпрос за нашето ментално и физическо оцеляване.

Така че въпросите за думите „благодаря“ и „моля“ са третостепенни въпроси. Въпросът е да си зададем въпросите като: „Защо е така?“, „Докога“ и „Трябва ли да търпим ние, които сме създадени по божия промисъл, идеологическите малоумия на някой световен функционер на нищото, който е решил, че светът е негов?“ Това е големият въпрос. Със сигурност мога да напиша някаква политкоректна романова боза, или някаква семпла кримка, или да изравям умрялото куче на социализма и да се правя на борец за демокрация със задна дата, или да съчиня някой чиклит и да вълнувам плажните си читателки, но не, това не е волята на моя творческия процес.

Снимка: Димитър Краев

– Пандемия, война – това са световни заплахи – съвсем нормално е човек да изпитва страх, въпросът е, когато политическите елити се възползват от този обществен страх, за да водят обществата в определена посока.

– Винаги е имало пандемии и войни, но никога толкова милиарди послушни и оглупени хора.

– Няма и разговор за бъдещето на Европа и на България…

– Бъдещето на тази болна левичарска Европа не ме интересува. Това не е моята Европа на духа, културата и демокрацията. Вълнува ме бъдещето на България.

– Но България все пак е част от Европа и в този взаимносвързан свят няма как да е самостоятелен играч съвсем сама да решава проблемите си. Не смятате ли, че тя няма как да се откъсне от Стария континент и по-скоро въпросът е България да умее да защитава своя интерес пред останалите и в Брюксел? Или за вас това е твърде утопично?

– Разбира се, че може да защитим националния си интерес. Винаги има начин, но затова трябват други хора, други лица, друга ситуация. Но дори и това не е най-важното. Най-важното е, че дълбоко в себе си българският народ се държи много достойно и се съпротивлява по неговия си начин.

– Споделяте, че българският народ се бори, но има ли достойни лидери, които все пак да го водят?

– Има, но на практика това е невъзможно да стане. Ние живеем в манипулиран свят и това е една от идеите на глобализацията – да се ликвидира идентичността на всеки един народ като се анулират неговите водачи и мислещата му част. Но от друга страна е съпротивата, инстинктът за оцеляване. А аз залягам на инстинктите на народите да оцеляват във времето.

Ще направя стъпка встрани и от друга гледна точка ще кажа няколко думи за този феномен. Медицински доказано е, че ако ти се храниш с храни, които са произведени на повече от 500 км от мястото, където си роден, ти вече почваш да се храниш с отрови. Както и че когато излезеш от геомагнетизма на мястото, където живееш, организмът ти започва да изпада в някакъв вид дисонансна вибрация с околния свят.

Същото става и с всеки, който излезе от териториите на своя логос. Навярно това е дълбоко заложено и в тъмната болка на носталгията, която цял живот преследва емигрантите. Затова ние сме детерминирани да опознаем света на място, на своята земя, на териториите на своя език, най-вече през ума, през въображението, през фантазията ни. Именно това мисловно пътуване е създало Човечеството. А понятието глобален човек е просто политкоректна фикция.

Недялко Славов по време на представянето на романа си “Камбаната” в “Хеликон” – Русе: Снимка: Ралица Маринова

– Използвате ли социални мрежи?

– Понякога.

– Предполагам, че предпочитате личния контакт с приятелите и читателите.

– Да, в живия разговор не по малко от думите говорят жестовете, погледите, езика на тялото. Но да ви призная – най-предпочитам усамотението.

– Предпочитате да сте сам, сигурно обаче не се чувствате самотен.

– Не. Самотен е само самотният човек. А аз не съм самотен човек.

– Пишете ли нещо в момента?

– Не. Имам идея за книга, но ми трябва много сериозна подготовка по темата. Винаги го правя. Например, когато пишех „432 херца“ (б.ред. Сюжетните ходове в романа са провокирани от мистиката около указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово разпореждане през 1939 г. тонът ла е настроен на 440, вместо на 432 херца) в продължение на 2 години общувах с композитора акад. Николай Стойков. Така влязох по друг път в космически свят на музиката. Така беше и с романа ми „Пиафе“. В конната си база в Борисовата градина маестро Пламен Климов ме въведе в тайнството на пиафе – най-изящната любовна стъпка на коня. Изобщо колкото повече вникнеш в детайлите, толкова повече метафори виждаш в тях.

– Написахте и „2020-а“ – роман за абсурдите в съвременния пандемичен свят. Какво си помислихте в онзи 13 март 2020 г., когато за пръв път в България бе наложен пълен локдаун?

– Отворих прозореца, видях пустите улици и си казах: „Започнаха“. Защото много неща предварително бях кръстосал в себе си и вече знаех – въпрос на време е да започнат.

– Вие смятате, че с локдауните заради пандемията започна осъществяването на идеята за глобален затвор, за който вие говорите от известно време?

– Ние хората сме много странно устроени. Защо изобщо трябва да коментирам? ТЕ ни го казаха в прав текст една година преди това. И то се случи.

– А самият вие изпитахте ли страх?

– Нито за секунда.

– А какво ви държи и какво ви кара да не се страхувате?

– Ние сме зарчета на съдбата, които се стискат в една друга, небесна шепа. А иначе казано – от смъртта ни дели нещо много простичко – например невъзможността да си вземем въздух в продължение на една-две минути. И това може да се случи в следващия миг. Тоест, ако аз застина като мишле, хипнотизирано от змия, и живея само с очакването да се случи смъртта, какъв е смисълът да бъда роден?

– Къде за вас е надеждата?

– Във Вярата. И в човешката ни воля.

“Там дето е опасността,
расте спасението също”,

казва любимият ми поет Хьолдерлин. Често си повтарям този стих.

– Какво според вас мотивира желанието на определени хора да трупат все повече и повече материално богатство? Любопитно ли ви е като писател и изследовател на човешката психология да разберете мотивите за притежанието примерно от един човек на няколко златни дворци, на множество яхти и на огромен автопарк? А накрая всички си отиваме с една риза.

– Тези, които споменахте – с яхтите и с дворците – те са порода, която въобще няма да коментирам. Не ме интересуват. А иначе реакцията да имаш малко в повече за утре е съвсем естествена човешка реакция. И в природата е така. Едно животно яде до пресита, това е един вид запасяване за по-лоши времена, защото ние живеем в състояние на абсолютна неизвестност за бъдещето. Но когато човек се заобиколи с вещи, смятайки, че така ще се барикадира срещу смъртта, това вече е трагикомично.

– Какво казва обаче детето във вас и всъщност съхранил ли сте детското в себе си?

– “Колумб откриваш през минута континенти“ – така някога бях нарекъл детето в себе си. Но аз и днес умея да се радвам на света. Рутината на годините не ме промени.

– Живеете на една прекрасна пловдивска улица, заобиколен сте от християнски катедрали и великолепни артефакти от римско време.

– Благодаря на съдбата. Наистина живея сред разговора на камбаните и отблясъците на римския мрамор.

– Къде обичате да се разхождате в Пловдив и къде извън дома обичате да оставате сам със себе си, с мислите си?

– Тепетата, реката – това е Пловдив. Там са големите му енергии.

– Минавате и покрай различни религиозни храмове. Пловдив е известен със своята толерантност от векове.

– Тази думичка “толерантност” не я обичам. Взета е от политкоректния речник. Има една истинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се казва „доброта“. Когато човек е добър той не мери хората с омраза.

Подходяща музика за любителите на йога.

Post Views: 3

Related Topics:анализ българия свят фокус

Up Next

Сатаната свикал всемирен събор събирайки всички бесове

Don't Miss

Къде е сега синьо-жълтия Укро Зоопарк???

ФОКУС

Битката за бъдещето започва – истинска кървава война по света

Published

3 days ago

January 21, 2025

Autor

Алекс Крайнер: Битката за бъдещето започва – истинска кървава война на глобално ниво – ден след встъпването на Тръмп

В анализ, публикуван в ZeroHedge, пазарният анализатор и мениджър на хедж фондове Алекс Крайнер разглежда драматичните предсказания на Стив Банън, бивш политически стратег на Доналд Тръмп и водещ на популярното предаване „War Room“ за близкото бъдеще. В разговор, проведен по Zoom, Банън очертава апокалиптична визия за предстоящите дни на света, като поставя в центъра на дебата мащабен конфликт, който ще започне веднага след встъпването в длъжност на Доналд Тръмп като 47-ми президент на САЩ.

„Дните на буря започват“ – Предстоящата битка според Банън

Стив Банън: „Дните на гръмотевиците започват в понеделник,“ обявява той, визирайки първия ден на новата администрация на Тръмп.Той вещае буквално апокалиптична война между Дълбоката държава и новата американска власт”

Банън, който е известен със своите остри коментари и директен стил, започва разговора с прогноза, която е едновременно тревожна и вдъхновяваща. „Дните на гръмотевиците започват в понеделник,“ обявява той, визирайки първия ден на новата администрация на Тръмп. „Това няма да бъде просто поредната политическа промяна. Това ще бъде нападение, което ще промени света завинаги.“

Банън подчертава, че врагът в тази битка не са външни сили като Китай, Русия или Иран, както може да се предположи. Според него истинската заплаха идва отвътре, т.е. в САЩ – от „техните“, т.е. глобалният елит, който контролира най-мощната империя в света. „Тези хора няма да се откажат от властта си доброволно. Те ще се борят до смърт,“ заявява Банън и добавя, че тази битка не е просто политически конфликт, а борба за оцеляване. „Ако Тръмп и екипът му не успеят, те ще ги унищожат – до последния човек,“ предупреждава той.

Исторически уроци: Жертвите на свободата

Подписалите декларацията за независимост на САЩ. Петима са хванати от британците и измъчвани до смърт. Останалите са разорени, членове на семействата им са избити

За да илюстрира мащаба и значението на тази борба, Банън прави паралел с подписалите Декларацията за независимост през 1776 година, с което се откъсват от Британската империя. Той ги описва като смели и решителни мъже, които са били готови да жертват всичко за свободата. „Тези хора не бяха просто бунтовници. Те бяха заможни, образовани мъже, които разбираха рисковете. Ако бъдат хванати, щяха да бъдат обесени или измъчвани до смърт,“ посочва той. Банън напомня, че петима от подписалите декларацията са били хванати и убити по жесток начин, докато други са изгубили всичко – домове, имущество и дори своите семейства. „Тези мъже се жертваха за независимостта, точно както хората около Тръмп са готови да се борят срещу най-могъщите сили на света,“ подчертава той.

Банън напомня, че петима от подписалите декларацията са били хванати и убити по жесток начин, докато други са изгубили всичко и предупреждава, че това ще очаква и екипа на Доналд Тръмп, ако се провали

„От 56-те подписали (Декларацията за независимост), 24 са били юристи и съдии, 11 са били заможни търговци, 9 са били фермери и големи земевладелци. Подписвайки Декларацията за независимост, те са предизвикали гнева на (Британската) империята, знаейки, че ако бъдат заловени, наказанието им ще бъде смърт. Петима от тях наистина са хванати от британците като предатели и измъчвани до смърт. Дванадесет от тях са имали домове, които са разграбени и изгорени. Двама загубват синовете си (убити), а на още двама синовете си заловени и хвърлени в затвора. Картер Бракстън, богат търговец, видял как всичките му кораби бяха потопени от британския флот. За да изплати дълговете си, той бил принуден да продаде имотите си и умира в мизерия. Други преминаха през мъчителни изпитания и загубиха всичко. На много от тях семействата им са избити.“

Невидимите врагове и глобалният авторитаризъм

Банън не е единственият, който изразява опасения за бъдещето на света. В разговора участва и Кристин Андерсън, член на Европейския парламент и представител на германската партия AfD. Тя обръща внимание на тревожната тенденция към авторитаризъм в Европа. „Властите в Германия, Великобритания и Франция вече не се крият. Те открито приемат авторитарни мерки,“ заявява евродепутатката Андерсън.

Според нея в Германия изборите скоро могат да бъдат отменени, а социалните медии ще бъдат подложени на строга цензура. Андерсон посочва също така новия климатичен закон във Великобритания, който според нея ще постави икономиката на страната в изключително тежка ситуация. „Това е част от по-голям план за ограничаване на свободата и налагане на контрол върху населението,“ добавя тя.

Рисковете за САЩ и Европа: хаос и насилие

Банън е категоричен, че не само САЩ, но и Европа я чака саботаж, тероризъм и разруха: Това е само началото. Истинската битка започва сега

Банън предупреждава, че борбата срещу глобалния елит няма да бъде лесна и че може да доведе до хаос и насилие. „Ще видим саботаж, убийства, тероризъм и разрушения. Това няма да бъде просто политическа битка – това ще бъде истинска война,“ казва той. Според него както в САЩ, така и в Европа, хората ще станат свидетели на мащабни кризи, които ще поставят основите на новия световен ред. „Това е само началото. Истинската битка започва сега,“ категоричен е Банън.

Банън напомня и личната цена, която е платил за убежденията си и защото е бил в екипа на Тръмп: Бях осъден и вкаран в затвора. Това не беше престой в кънтри клуб. Това беше опит за унищожение на моята личност и репутация

Личната цена на борбата

Банън споделя и своите лични преживявания, като подчертава цената, която плаща за своите убеждения. „Бях осъден и вкаран в затвора. Това не беше престой в кънтри клуб. Това беше опит за унищожение на моята личност и репутация,“ казва той. Той подчертава, че хората, които стоят зад Тръмп, също са готови да платят висока цена, защото разбират залозите в тази битка. „Това не е просто борба за власт. Това е борба за бъдещето на човечеството,“ заявява Банън.

Съдбата на света в баланс

Алекс Крайнер завършва анализа си с мрачна, но и с вдъхновяваща нотка. Според него това, което предстои, ще бъде една от най-значимите битки в историята на човечеството. „Това е война, която няма да се води само с оръжия, но със сигурност ще бъде една от най-важните в световната история,“ пише Крайнер.

Той подчертава, че тази борба няма да бъде само за САЩ или Европа, а за целия свят. „Силите, които контролират тази империя, няма да се предадат без бой. Но онези, които се борят за свобода, са решени да направят всичко възможно, за да победят,“ заключава той.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 3

ФОКУС

Защо бе отстранен Джъстин Трюдо?

Published

3 days ago

January 21, 2025

Autor

Проф. Ивайло Груев: Канада, “The Great Reset”. Защо Джъстин Трюдо бе отстранен? Възможен ли е разпад на страната?

„Всъщност изпитвам известно възхищение към Китай, защото тяхната диктатура им позволи да обърнат икономиката в правилната посока.“ Джъстин Трюдо.

Ако пътят към ада е постлан с добри намерения, то, вече, бившият министър председател на Канада Джъстин Трюдо, както иронично отбеляза един канадски журналист, със сигурност, би трябвало да е собственик на асфалтова компания. Той обеща помирение, каквото и да означава това, с коренното население, драматично увеличаване на размера на средната класа, и разбира се основното в неговата стратегия – справяне с измененията на климата. Така бе трасирано бъдещето на Канада по провъзгласените от него “лъчезарни пътища“. Нещо наподобяващо на МАГА на Тръмп, естествено със специфичен канадски привкус.

Джъстин Трюдо, премиер на Канада

Трюдо притежава повече от скромно трудово, а и академично резюме. Професионалният му опит включва инструктор по скейт борд, охранител на бар и учител по драма, както и две незавършени магистърски степени

Неговите опоненти от Консервативната партия изказаха основателни опасения. Въпреки външността и безспорния чар като на незабравимия Ален Делон (в младежките му години приликата е очевидна), всъщност Трюдо притежава повече от скромно трудово, а и академично резюме. Професионалният му опит включва инструктор по скейт борд, охранител на бар и учител по драма, както и две незавършени магистърски степени. Те трудно биха се възприели като сериозни акредитации за квалификациите наминистър председател на втората по големина страна в света и една от водещите страни на Г 7.

Разбира се фамилията Трюдо продължава да резонира в съзнанието на Канадското общество. По-възрастните гласоподавателите усетиха, по-скоро припознаха с небезвестна доза носталгия, екзалтацията от годините на Трюдо баща и решиха да му дадат шанс. Казвайки си в крайна сметка защо пък не.

Избирането на Джъстин Трюдо беше опит за възстановяване на визията на Пиер Елиът Трюдо за една прогресивна, двуезична, мултикултурна, и най-вече справедлива и щедра социална Канада, завистта на света и в най-силния имиграционен “магнит“. Но за разлика от картезианската прецизност и интелектуална елегантност на Трюдо-баща, това което Джъстин Трюдо предложи бе един младежки ентусиазъм, гарниран с безспорен “fun“, особено за представители на нежния пол. Тоест канадците решиха без особено да се замислят да спонсорират епизод №2 на феномена, наречен, Трюдомания.

След десетилетие ориентираното основно към бизнеса консервативно правителство на Стивън Харпър, 2007-2015, чиято, да си признаем откровено, харизма бе толкова жизнена колкото на снежен човек през месец април изненадващото представяне на Трюдо-младши се възприекато глътка свеж въздух в монотония и безцветен политически живот на страната.

Едва на 36 години Трюдо бе избран в Парламента представлявайки работнически квартал на Монреал. Само няколко години по-късно през 2015 г. бе вече избран за лидер на Либералната партия. Тази победа бебезпрецедентна в дългогодишната традиция на Либералната партия: бивш гимназиален учител, без всякакъв политически опит и с доста лековата биография (освен фамилното си име, разбира се) успя да издигне Либерална партия, от трето място през 2011 г. (най-лошото й представяне в историята), до първо място, буквално следвайки стъпките на баща си.

Без съмнение, както и се очакваше, Трюдо-младши се наслади на един продължителен “меден месец“. За известен период той дори бе коронясан за “дарлингът“ на световните (включително Европейски) медии. Причините? Прекалено млад по установените стандарти за политик от такъв ранг, чаровен и перфектно двуезичен (в неговия случай; френският и английският са майчини езици, за разлика от мнозинството англоезични политици, които говорят на силно развален, а понякога на неразбираем френски) и на всичкото отгоре потомствен политически аристократ.

Трюдо легализира марихуаната, въведе въглероден данък, за да намали емисиите като по този начин, се оказа че разрушишанса на цели индустрии да оцелеят.

Първите успехи на правителството на Трюдо бяха свързани с намаляване на детската бедност, увеличаване на данъците за богатите и намаляване на данъците за средната класа. Както и опити за подобряване на живота на коренното население на Канада, чийто жизнен стандарт по-скоро принадлежи на страна от Третия, ако не и от Четвъртия свят и е с право източник на национален позор.

Той легализира марихуаната, въведе въглероден данък, за да намали емисиите като по този начин, се оказа че разрушишанса на цели индустрии да оцелеят.

Днес Канада е дълбоко деморализирана, силно поляризирана, особено разочарована от 9-те години управление на Трюдо, чиято популярност стигна до катастрофалните 16%, най-ниският регистриран спад на министър-председател в историята на страната.

Причина за това бе, нека така да го наречем, “иновативният“ начин на управление. Лозунгите за единство, благосъстояние и просперитет на средната класа, както и съхранението на национална идентичност на базата на мултикултурализма, останаха в, употребявайки енигматичния термин, небитието. Оказа се, както на времето съветваше Макиавели, че политиките имат своята дуалистична същност, особено по време на предизборните кампании. Но с една съществена уговорка. Тези политики, бяха много грижливо калибрирани, целейки да задоволят специфични, конкретни групи гласоподаватели. Обществото бе разделено на социални клъстъри, всеки със своите специфични обещания. Било то на енергичната радикално повлияна от ултра либерализма генерация Х, (легализиране на марихуана, а и в последствие на твърдите наркотици) или пенсионери, (Old Age Security – пенсии) или социално маргинали (индексиране на социалните помощи).

Незабелязано, т.н. “социален контракт“ бе заменен с логиката на маркетинг стратегия за печелене на избори. В България, както е широко известно, този процес е доведен до съвършенство. Както и се очакваше тази изборна еквилибристика до неизбежното фрагментиране на канадското общество на малко печеливши и на губещи т.е. всички останали. Тъй като екипът на Трюдо беше наистина професионален в стратегическото прилагане на микротаргетирането на избирателите, то Либералната партия се нуждаеше само от една трета от националния вот. Звучи познато? Естествено за стратезите на Либералната Партия на първо време тази дълбинна фрагментация се оказа без особено значение.

Не съм убеден, че Джъстин Трюдо се погрижи достатъчно да съхрани тази, пъстроцветна социална тъкан на Канадското мултикултурно общество не само привързано, но и лоялно на Кленовия лист (Канадския флаг)

Проблемът е, че Джъстин Трюдо, така и не успя да влезе, фигуративно казано, в обувките на своя баща. Трюдо баща бе политикът, който остави на Канада набор от институции и най-важното идеали, създавайки Хартата на правата и свободите, тоест Конституцията – основата на националното съзнание и самочувствие на съвременна, модерна Канада. Не съм убеден, че синът му Джъстин Трюдо се погрижи достатъчно да съхрани тази, пъстроцветна социална тъкан на Канадското мултикултурно общество не само привързано, но и лоялно на Кленовия лист (Канадския флаг). Какво имам предвид:

Човекът на Давос

Без съмнение, в очите на основателя на Световния Икономически Форум: Клаус Шваб, Джъстин Трюдо бе най-емблематичният лидер на това което той нарече ”The GreatReset”, т.е. “Голямото Зануляване.“

Трудно бихме си обяснили изключителното поляризиранеи катастрофалния спад на популярността на традиционно доминиращата политическа сила, Либералната партия, ако не повдигнем завесата зад прякора на Трюдо “Човекът на Давос“. Без съмнение, в очите на основателя на Световния Икономически Форум: Клаус Шваб, Джъстин Трюдо бе най-емблематичният лидер на това което той нарече ”The GreatReset”, т.е. “Голямото Зануляване.“ Да си припомним неговите пророчески думи: “The pandemic represents a rare but narrow window of opportunity to reflect, reimagine, and reset our world“ “Пандемията представлява рядък, но тесен прозорец от възможности за размисъл, преосмисляне и за нулиране на нашия свят.“

Както е добре известно през 2017 г. Клаус Швабтриумфално заяви, че е успял, (забележете термина, който той използва to penetrate), да „проникне“ в кабинета на министър-председателя Джъстин Трюдо поради факта, че много от неговите министри са били членове на програмата на WEF (Световният икономически форум) за млади глобални лидери.

“Бях на прием за премиера Трюдо и знам, че половината от кабинета му или дори повече от половината от кабинета му всъщност са млади глобални лидери“.

Нещо повече, Трюдо, поне на мен доколкото ми е известно,бе единственият лидер на Запад, който не се притесни да използва термина „зануляване“, за да опише канадската пандемична политика (в реч на ООН през ноември 2020 г).

Действително в това отношение Клаус Шваб се оказа прав. Трюдо действително оправда доверието на Световния Икономически Форум, не само повтаряйки буквално WEF “talking points” (опорните точки), но по-важно прилагайки ги в действие, което естествено не остана скрито за широката общественост в Канада.

Бездомници в Канада, просяци, бедност

По време на пандемията средната класа се оказа в центъра на това “занулияване“ – близо два милиона канадци загубиха работата си, а равнището на безработицата скочи до 14%.

По време на пандемията, както вече писах по-рано, средната класа се оказа в центъра на това “занулияване“ – близо два милиона канадци загубиха работата си, а равнището на безработицата скочи до 14%. Малките и средни бизнеси бяха принудени да поемат колективно 135 милиарда долара дълг, тоест средно 170 000 долара за бизнес.

Така – цената на “зануляването“ бе 213 000 фалити!

В Канада, в случай, че сте под въздействието на наркотик и притежавате редовна рецепта не подлежите на съдебно производство

Този феномен предизвика безпрецедентно социално, а и здравословно отражение – в страната 1 на всеки 20 канадци (6%) е имал самоубийствени нагласи. Малко контекст – две годни по рано, през 2018, в унисон с WEF политиката на ултра-либерализъм, леките наркотици, като марихуана и канабис бяха легализирани. Успоредно с това особено, при така нареченото поколение Z се породи една своеобразна култура, водеща не само до зависимост (до 24 часа доставка онлайн), но далеч по-опасното чувство за гарантирана съдебна безнаказаност (в случай, че сте под въздействието на наркотик и притежавате редовна рецепта не подлежите на съдебно производство).

Трюдо направи достъпът до наркотици да бъде широко достъпен 24 часа 7 дни в седмицата. Нещо повече дори твърдите наркотици също бяха легализирани

Вместо достъпът до наркотици да бъде ограничен, особено в контекста на чудовищната опиоидната криза в Канада, където всеки ден шестнадесет канадци са хоспитализирани поради свръхдоза (отравяне) с опиоиди, а само в град Ванкувър 6, предимно млади хора, умират от свръхдоза, правителството на Трюдо направи достъпът до наркотици да бъде широко достъпен 24 часа 7 дни в седмицата. Нещо повече дори твърдите наркотици също бяха легализирани, което накара някои политически некоректни наблюдатели да дефинират тази политика като геноцид срещу младите.

Проф. Ивайло Груев

Проф. Ивайло Груев, Преподавател в Университета в Отава, Канада

Безнаказаността, за което споменах, се дължи също така и на един нов закон, влязъл в сила по същото време. Либерализиране на съдебната система, т. нар “catch and release”, тоест освобождаване под гаранция, превърнало се в де факто в “revolving door” – “въртяща се врата“. В разговорен превод това означава арестуване и (моментално) освобождаване,(!) като задължава полицията и съдиите да следват “принципа на сдържаност“. Тази безпрецедентна по своята логика абсурдна политика, според правителството е трябвало да реши проблема със свръхпредставянето в предварителния арест на уязвими групи като коренното население, бездомните,наркозависимите и не на последно място ЛГБТ общността.

Post Views: 3

ФОКУС

Москва и Техеран направиха своя избор

Published

3 days ago

January 20, 2025

Autor

Днес в Кремъл ще бъде подписано Споразумението за всеобхватно стратегическо партньорство между Русия и Иран: президентите Владимир Путин и Масуд Пезешкиан ще завършат три години работа по историческия документ.

Защо исторически?

Защото наистина извежда отношенията между двете страни на ниво, безпрецедентно в историята на нашите връзки.

И тази история датира от повече от четири века и половина и е богата на различни събития – откакто сме съседи (в Каспийско море), те имат много измерения. Търговия и война, вражда и приятелство, подчинение на влияние и идеологическа борба, но взаимен интерес и зле прикрита симпатия един към друг, дори през годините на конфронтация, останаха постоянни.

Двете велики сили-цивилизации претърпяха възход и упадък както във вътрешните си работи, така и в отношенията си, но останаха съседи, заинтересовани един от друг. Но почти през всичките тези векове ние живеехме в свят, в който глобалните правила се определяха от Запада или по-скоро от англосаксонците – и това остави сериозен отпечатък върху нашите отношения.

По времето, когато започнаха нашите връзки, величието на древен Иран вече беше нещо от миналото, а Русия, напротив, беше поела по пътя на своя възход. Последната руско-иранска война приключи преди почти два века, но още тогава Иран попадна в сферата на влияние на Великобритания, която се опитваше да попречи на руснаците да достигнат Индийския океан.

И въпреки че Москва никога не е имала планове да завладее Персия, това нямаше значение за Лондон – те безкрайно се страхуваха от попадането на древната страна в руската орбита, виждайки това като заплаха за техните индийски владения (в Лондон постепенно започнаха да вярват в собствения си мит за плановете на руската армия за поход към Индия).

В резултат на това Иран беше разделен на британска и руска зона на влияние, южна и северна – и остана в това положение до средата на миналия век. Москва като цяло беше доволна от тази ситуация, но за гордостта на иранците ограниченият суверенитет и чуждото влияние бяха обидни.

След Втората световна война западното влияние в Иран става преобладаващо и шахът, който поддържа добри отношения със СССР, провежда политика на западнизиране на местния живот. Завърши с ислямската революция – и създаването на уникална система на теократична власт в комбинация с изборните институции на президентско-парламентарна република.

Новият Иран не само скъса със Запада – той се превърна в последователен идеологически и геополитически противник на цялата глобализация, изградена от англосаксонците. През първото десетилетие от съществуването на ислямската република СССР все още беше жив – и отношението към атеистичните комунисти с техния износ на революция (без значение, че това в много отношения не беше така) в Техеран беше враждебно и предпазливо.

Изоставянето на комунистическата идеология след разпадането на Съюза премахна идеологическата пречка пред руско-иранските отношения, но тук Русия се оказа в плен на залога си за сближаване със Запада (и в още по-голяма степен, приемането на западноцентричното геополитическото мислене на нашия елит).

Москва искаше да развие връзки с Техеран, но с поглед към Запада, превръщайки руско-иранските връзки в разменна монета или дори в заложник в играта си с англосаксонците. Всичко това не допринесе за нарастването на доверието към нас сред иранския елит, част от който, позовавайки се на историята, смяташе Русия за същата империалистическа държава като западните сили (въпреки че това беше несправедливо по отношение на Русия дори за 19 век).

През десетите години на нашия век започнаха сериозни промени: Русия, отдалечавайки се от Запада, започна да гледа на Иран като на стратегически партньор, преставайки да обръща внимание на западната пропаганда за страната като част от „оста на злото“. Сближаването беше улеснено от съвместните военни действия на двете страни в Сирия и решаващата роля на Русия в сключването на т. нар. ядрена сделка за иранската ядрена програма.

Двете страни се доближиха до напълно независимото определяне на отношенията и координацията на политиките си на световната сцена: нивото на доверие се повиши, личните връзки се засилиха и последните илюзии за възможността да се договорят поне за относителна нормализация на отношенията със Запада изчезнаха.

След февруари 2022 г. Русия се оказа в положението на супер-Иран: броят на санкциите срещу нашата страна многократно надхвърли иранското ниво. Ислямската република живее под американските санкции повече от четиридесет години и въпреки щетите, които нанасят, изгради свой модел на функциониране.

Опитът да се изтръгне Русия от световната икономика означава не само, че ще трябва да следваме отчасти иранския път, но по-важното е, че етапът на демонтаж на съществуващия световен ред е започнал. Мащабът на санкциите, наложени срещу Русия, показа, че компромис със Запада не може да бъде постигнат, което означава, че Иран, Русия, всички останали санкционирани страни, Китай и Индия са заинтересовани от изграждането на паралелен, алтернативен търговски и финансов механизъм.

Започна процесът на демонтаж на западния световен ред, англосаксонския модел на глобализация – и Русия и Иран са знаменосци в него.

Този процес няма да бъде нито бърз, нито лесен, особено след като е съчетан с геополитически земетресения по света, особено в Близкия изток, който е толкова важен за Иран. И двете страни обаче са направили избор в полза на изграждането на нов световен ред.

И укрепването на двустранното сътрудничество (а то засяга различни области – от военно-промишлени до транспортни и логистични), както и взаимодействието както по регионални, така и по международни въпроси е само материално укрепване на тази историческа стъпка. Русия и Иран вървят заедно към обща цел и сега никой не може да ги отклони от този път.