КУЛТУРА
Джендър промиване на мозъци!
Ще стане въпрос за езикови понятия в английският език. Най-шокиращото за мен откритие съм оставил най-долу. Ще поясня, че съм завършил средното си образование във Великобритания, а висшите си в САЩ. Живял съм 20 години в англоезични страни.
Съгласен съм изцяло с г-н Шейтанов, с една сериозна забележка, която разкри за мен самия преди минути ужасяващата атака върху метафизиката на английския език, в самата му родина.
Ще го цитирам:
„…легализация на идеята за признаване на хора с нетрадиционна сексуална ориентация като субекти в семейното право…” ДО ТУК ДОБРЕ!
„ …съдържанието на Конвенцията, която е свързана с термина „джендър“ („сексуална ориентация“, а не неправилно използвания термин “социален пол“).” ТУК ГРЕШИ!
Думата gender на английски има две значения – биологическо и лингвистическо.
В биологически смисъл означава „пол”, мъжки или женски и е синоним на думата “sex” в този ѝ смисъл.
В лингвистически смисъл означава „род” – мъжки, женски, среден, неутрален, и има отношение към окончанията, склоненията и местоименията на съществителните.
„Джендър” не означава „сексуална ориентация” (кавички мои) В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ! Ама изобщо.
Продължавам с цитата на г-н Шейтанов: „Най-често употребяван е терминът gender-based violence (насилие, основано на полова ориентация). С него е свързана цялата идея за защита на хората с нетрадиционна сексуална ориентация.” Това е АБСОЛЮТНО НЕВЯРНО твърдение/превод.
Понятието gender-based violence (полово базирано насилие) е лингвистически нонсенс, защото всеки вид насилие е срещу някакъв пол, без значение мъжки, или женски. Но има и недавнашни формални дефиниции, които го определят МНОГО ТОЧНО ЗА УПОТРЕБА в смисъл на случаите, когато жена става жертва на насилие от страна на мъж.
( Бърза справка в интернет под „gender-based violence” ви ги изкарва веднага.)
Но какъв беше моят шок, когато проверих в преводача на Гугъл смисъла на думата “gender”, просто ей така. Ужасих се!
Транслитерирам с превод: „джендър: състоянието да бъдеш мъж или жена, типично използвано по отношение на СОЦИАЛНИ и КУЛТУРНИ разлики по-скоро, отколкото БИОЛОГИЧЕСКИ”
ПОБИХА МЕ ТРЪПКИ! „Нееееееееее, не може да бъде, тия и Гугъл полазиха, ма той е свободно редактиран, катo Уикипедия…” беше първата ми мисъл.
Отидох в Oxford Dictionaries – СЪЩОТО!!! „Еба си майката! Тия на езика са посегнали!” беше втората ми мисъл.
Отидох в Collins Dictionaries – „БЛАГОТДАРЯ ТИ ГОСПОДИ! При тия всичко е наред, както съм го дефинирал в началото на публикацията.”
Отидох в Cambridge Dictionary – „БОЖЕ МИЛОСТИВИ! И тия са все още с всичкия си.”
Отидох в Thesaurus – „УЖАС! Ама тия барем са дали правилна дефиниция, но СА ВЪВЕЛИ ПОНЯТИЕТО, като навлизащо, със смисъл третополовщина. И СА МУ ОТДЕЛИЛИ НА ТОВА ОГРОМЕН АБЗАЦ, докато на стандартната дефиниция две думи.
Това е положението. Посегнаха на езика си. „Пол” вече не е „пол” на английски, а каквото си поискаш свързано с половите ти органи. А вие се цупите, че българските учебници по история били келефещели тия „англосакси”.
КУЛТУРА
Тишината на Родопите
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Минути за разговор
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Между въглените и хората
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
-
ВОЙНА4 weeks ago„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
КОНСПИРАЦИЯ2 months agoВтората по големина нефтена рафинерия в САЩ бе взривена в Тексас!
-
ИМОТИ1 month agoИмотният пазар в България влиза в плато: Брокери предупреждават за тежка икономическа криза
-
ВОЙНА2 months agoИран отхвърли примирие, засилва натиска срещу САЩ







