БЛОГ

БАТЕРИИТЕ

Published

10 months ago

29/12/2025

Author

На 28 декември 2002 г. София беше студена и мокра. Снегът се беше стопил на мръсни петна по тротоарите, а въздухът около „Пирогов“ миришеше на изгоряло гориво и болнична тишина.

Николай Колев, прокурор от Върховната административна прокуратура, се прибра у дома си уморен, но не пречупен. Остави чантата, свали палтото и погледна към двамата мъже от охраната, които стояха до входа.

— Стига за днес — каза той. — Прибирам се.
— Господин Колев, протоколът… — започна единият.
— Протоколът е за утре. Лека вечер.

Охранителите се спогледаха. В последните месеци протоколът беше станал по-важен от съня. Но той настояваше — понякога до дома си искаше да е сам, сякаш самотата беше последното му право.

Вътре включи телевизора. Екранът премигна и угасна.
— Не сега… — прошепна той.

Натисна дистанционното. Нищо. Усмихна се горчиво, както се усмихват хората, които знаят, че най-малките неща могат да довършат най-тежките дни.

— Батериите.

Облече анцуга и маратонките, сложи ключовете в джоба и излезе. Навън лампите хвърляха жълти петна светлина, а сенките изглеждаха по-дълги от улицата. Магазинчето на ъгъла още работеше.

Продавачът вдигна поглед, когато Колев влезе.
— Батерии — каза Колев.
— Какви?
— Каквито имаш. Само да работят.

Продавачът му подаде пакет.
— Внимавайте, господин прокурор. Много се говори…
Колев спря за миг.
— Говорят винаги.
— Не… сега е… по-различно.
— По-различно е само колко близо е страхът — отвърна Колев и излезе.

Той вървеше бързо. Две минути. Една пресечка. Домът беше на ъгъла на ул. „Абоба“ и бул. „Пенчо Славейков“. В джоба му батериите тежаха смешно — като доказателство, че животът се държи на дреболии.

Преди да стигне входа, усети нещо зад гърба си. Не стъпки. Не шум. Просто усещане, че въздухът е станал по-плътен.

— Кой е? — каза той рязко и се обърна наполовина.

От тъмното се отдели мъж. Лицето му не се виждаше. Ръката му се вдигна. Нямаше викове, нямаше думи, само къс, приглушен звук — като удар на мокра кърпа в стена.

Първият куршум го удари в гърба. Втори. Трети. Тялото му се сгъна, но не падна веднага — сякаш отказваше да даде на нощта победата толкова лесно. После коленете му се поддадоха. Асфалтът беше студен.

Убиецът се отдръпна и изчезна в тъмнината.
Колев остана на земята. До него, при огледа, щяха да открият невзривена граната — като подпечатан страх, оставен нарочно.

Градът още не беше смлял новината, когато на следващия ден започнаха слуховете, а два дни по-късно дойде вторият труп. Владимир Димов, психолог на специализирания отряд на баретите в МВР, бе намерен мъртъв в колата си — куршум в главата, ръка взривена.

В коридора на една сива сграда двама служители говореха тихо:
— Това е почистване.
— Или разсейване.
— Или предупреждение.
— Към кого?
— Към всички.

Година по-рано, през 2001 г., Колев беше седял в студио. Водещият го гледаше внимателно, сякаш очакваше да се откаже в последния момент.

— Вие обвинявате главния прокурор Никола Филчев в злоупотреба с власт? — попита водещият.
— Да.
— В мокри поръчки?
— Да.
— И твърдите, че има психически отклонения?
Колев не мигна.
— Твърдя, че трябва да бъде освидетелстван и отстранен.

Когато светлините угаснаха, продуцентът прошепна:
— Убивате си кариерата.
Колев отвърна:
— Кариерата е по-евтина от мълчанието.

Седмици след интервюто баретите го арестуваха. Камери снимаха. Белезници щракнаха.

— Намерихме това в колата — каза един от тях и вдигна пакетче кокаин.

— Подхвърлено е — каза Колев. — Знаете го.

Един от баретите се приближи и тихо прошепна:
— Не си вадете езика, прокуроре.
— Аз точно това правя — отвърна Колев.

Той прекара месеци в ареста. Излезе поради липса на доказателства. На излизане журналист го попита:
— Страх ли ви е?
Колев погледна в камерата:
— Предупреждавам: Никола Филчев подготвя убийството ми.

След погребението Нанка Колева стоеше изправена, сякаш ако седне, ще се срине.

— Това беше организирано — каза тя. — Няма случайности.
— Кой? — попита репортерът.
— Филко Славов, тогавашният шеф на баретите.

После дойде „удобната версия“ — че Колев и Димов били взели пари от сръбската мафия, за да освободят Сретан Йосич.

В едно кафене години по-късно някой прошепна името Едвин Сугарев:
— Той каза, че са платени 2,5 милиона германски марки.
— И?
— Че парите били прибрани от Филко Славов и Алексей Петров.
— Доказателства?
— В тази страна доказателствата умират по-лесно от хората.

Преди Колев да бъде убит, някой се беше опитал да го намести като поръчител на друго убийство — на адвокатката Надежда Георгиева, открита заклана в „Стрелбище“ през 2000 г. Говореше се за подкуп от 150 000 долара, за приватизацията на „Океански риболов“, за офицера от ДС Петко Русинов, за кораби, продадени за отрицателно време, за моряци, останали без работа. Говореше се и за това, че Филчев бил в Либия, когато тялото било намерено — алиби, което съдът прие.

Всичко беше „говореше се“.
И в това „говореше се“ България живееше.

Николай Колев беше роден през 1949 г. в Сливен, завършил право в СУ, работил в военни прокуратури, стигнал до върховете на системата. И накрая — паднал на тъмна улица заради едни батерии.

Месеците минаха. Разследването се лута. Версиите се множат. Истината се свива.

А някъде, на ъгъла до „Пирогов“, лампата още хвърля жълта светлина.
И ако се заслушаш, може да чуеш не изстрели — а тишината след тях.

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия култура разказ

Up Next

Родопски разказ за Рим

Don't Miss

„Живот, отгледан с рози“

БЛОГ

Понякога най-скъпата грешка в живота ни не е това, че сме избрали неподходящия човек

Published

1 month ago

23/09/2026

Author

А времето, което сме изгубили, докато сме се опитвали да се убедим сами, че този човек е правилният.

Хората идват и си отиват. Раздялата сама по себе си рядко е най-голямата загуба. Истинската цена са годините, в които сме чакали, вярвали, оправдавали, давали още един шанс и още малко от себе си.

Времето има една неприятна особеност, то не подлежи на възстановяване.

Да срещнеш човек, в когото едновременно има характер, стойност, емоционална зрялост и онази необяснима химия, която кара сърцето ти да го разпознае, е рядкост. Може би точно затова не бива да се примиряваме с половинчати отношения само от страх да не останем сами.

И най-вече, не трябва да позволяваме на никого да ни държи наблизо „за всеки случай“.
Да ни търси, когато му липсваме, но да не ни избира.
Да ни дава надежда, но не и сигурност.
Да ни държи достатъчно близо, за да не ни загуби, и достатъчно далеч, за да не поеме отговорност за отношенията с нас.

Това не е любов.
Това е резервен план.

А човешкото сърце не е чакалня, в която някой да остане, докато реши дали няма да намери нещо по-подходящо.

Не се съгласявайте да бъдете нечие „може би“, „засега“ или „за всеки случай“, когато можете да бъдете нечие категорично „да“.

Любовта не те държи в резерв, докато проверява дали някъде няма по-добра възможност.
Не те оставя да чакаш между две решения и не те превръща в удобен пристан, към който някой се връща, когато другаде стане бурно и напрегнато.

Не сте резервен план.

И не защото трябва на всяка цена да бъдете нечий първи избор, а защото дължите на себе си да не прекарвате живота си в чакане някой друг най-после да реши стойността ви.

Хората могат да бъдат заменени. Планове могат да бъдат променени.
Животът може да започне отначало.
Но времето е единственият ни истински невъзобновяем ресурс.

Пазете го повече от хората, които не знаят какво искат от вас.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

Published

2 months ago

16/09/2026

Author

НА ВНИМАНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ И ХОРАТА, КОИТО ГИ ИНТЕРЕСУВА КАКВО СЕ СЛУЧВА С МЕН!!!❤️🫶☠️

Пускам този пост от позицията на журналист, който се чувства длъжен да се разграничи от пропагандната машина на поръчковите медии в България.

Пиша това от позицията на човек, който е част от тази пропагандна машина.

Много неща се наложи да преглъщам, много да премълчавам, много да прокарвам като истина, макар и да не са. Години вече станаха… Но напоследък е страшно. И става все по-страшно.

И дойде моментът, в който поредния противоречив казус просто беше капката, оказала се извън чашата.

В последните дни се пускат материали с обвинения към Русия като стопроцентов причинител на ударите с дронове в Черно море, като стопроцентов причинител на целенасочени атаки срещу България.

От дни премиерът Радев тръби, че няма нито едно конкретно доказателство,че Русия стои зад атаките в близост до нас и призовава медии и политици да не отправят конкретни обвинения, тъй като си играят с огъня, подстрекаващи към включване на България във войната.

Руското посолство също излезе с изявление, че следи публикациите в медиите и изявленията на политиците за обвинения срещу Русия относно атаките, предупреждавайки за вземане на мерки от Москва.
Не отричам, че може да е така. Но няма нито едно доказателство. Няма и такова, че не е Русия.

За сметка на това обаче, има доказателства, и то какви! !!, че в Киев корупцията е по-голяма от тази в която и да е страна, че няма документи черно на бяло къде да отишли всички милиарди, които ЕС, части от които са и наши пари, е предоставил на Украйна.

Да, и в Русия има корупция, и то огромна – и там излязоха доказателства, има и сума ти уволнени генерали. Но ние не помпаме Русия с пари и оръжие. Към нейната корупция нямаме отношение. Това не са нашите пари. Но в Украйна са.

Ние обаче, като медии, заставаме на едната страна, бълваме и хулим, наричайки агресор само единия участник в конфликта, и без значение фактите, сипем информация от лъжи, представяйки я за истина.

В последния случай с дроновете в Черно море, това означава само едно: ние, медиите, сме част от отговорните за опитите за въвличане на страната ни в конфликта.

За съжаление, аз се оказвам част от всичко това. И не наблюдавайки просто колегите си, а директно, от първо лице, съм участник. Без да го искам, отвратена, омерзена, разкъсваща се вътрешно от мълчаливи викове на гняв и бунт.

В собствения си профил публикувам видеа и своя неистов вик за спиране на таи безумна война, а всъщност….се оказвам част от машината, предизвикваща я.

И понеже с всеки изминал ден се съсипвам все повече от тази вътрешна битка, от мъчителната борба между ценностната ми система и въвличането в настоящата медийна лошотия и изродена вече журналистика, възнамерявам съвсем скоро да се оттегля. За да спя най-после спокойно. Знаете ли, че от месеци почти не спя… Това, да се бият в теб чувството ти за справедливост с борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

Да, знам, че съм добър журналист. Да, получавам всеки ден отзиви колко различни от останалите и интересни новини поднасям. И затова много ме боли, че трябва да кажа край. Но това е реалността в нашата малка, любима моя държавица.

Надявам се да не съм засегнала някого с моите новини и все пак да съм съхранила още някак себе си, да съм запазила онова дете, което тропа с крачета и казва: не е честно, няма да я играя повече тая игра!

Та, мили мои, дори и с риск да потъна във финансов колапс и да не се справя с оцеляването – АЗ НЕ ИСКАМ ДА Я ИГРАЯ ПОВЕЧЕ ТАЗИ ИГРА!

………………………

Накрая искам да цитирам части от публикация на икономиста и политик Кузман Илиев, който вчера написа:

“Истинска забава е войната, защо да не се включим?! Какво се мотае Радев, защо ни е страх? М?

Виктор Николаев, Поли Златарева, Мира Иванова, Цънцарова – всички с право са потресени и искат мощен военен отговор тук и сега. БТВ също едва издържа тази страхлива и полегнала позиция! ….

…
Дано не им се сбъднат полюциите на тези обезумели хорица, но натам вървим.

Бог да пази България, а тази шепа клоуни, която застрашава милиони българи, щеше да е само една екстравагантна тумба, ако не беше толкова агресивно креслива и нагла.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

01/09/2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ