БЛОГ
Цената на доверието
Работих в една и съща компания седем години.
Седем години, в които израснах от асистент до координатор в административния отдел. Не беше бързо и не беше лесно. Всяка следваща стъпка идваше с допълнителна отговорност, с повече очаквания и с усещането, че трябва постоянно да доказвам, че мястото ми там не е случайно. Познавах процесите в детайли, знаех кои колеги как работят, кои проблеми се повтарят и как могат да се решат. Компанията беше станала част от ежедневието ми, от идентичността ми.
Две години след като започнах, по моя препоръка там постъпи и най-добрата ми приятелка. Бях искрено щастлива, че ще работим заедно. Аз я обучавах – показвах ѝ системите, въвеждах я в процесите, обяснявах неписаните правила, давах ѝ контактите, които бях събирала с години. В началото дори прикривах някои нейни грешки, за да не си създаде лошо име или да не загуби работата си още в първите месеци. Вярвах, че това е нормално – помагаш на човек, който ти е близък.
Обядвахме заедно почти всеки ден. В петък след работа излизахме – говорехме за всичко, за колегите, за шефовете, за бъдещето. Споделях ѝ притесненията си, плановете си, амбициите си. Вярвах ѝ така, както не бях вярвала на почти никой друг.
Преди около шест месеца обявиха, че се отваря ръководна позиция. Новината ме развълнува и уплаши едновременно. Шефът ми каза, че съм сред най-силните кандидати. Тези думи ме мотивираха още повече. Започнах да давам всичко от себе си – идвах по-рано, оставах до късно, поемах задачи, които не бяха част от длъжностната ми характеристика. Изготвях допълнителни отчети, анализирах процеси, предлагах подобрения. Исках да покажа, че мога повече, че съм готова за следващата стъпка.
Приятелката ми непрекъснато ми повтаряше:
„Тази позиция е твоя. Заслужаваш я.“
Аз ѝ вярвах. Разказвах ѝ всичко – какво планирам да кажа на вътрешното интервю, какви стратегии обмислям, какви силни страни ще подчертая. Тя знаеше мислите ми още преди да ги изрека на глас пред мениджмънта.
В деня на интервютата обаче се случи нещо, което не очаквах. Тя също се появи. Не ми беше казала нищо предварително. Разбрах едва когато я видях да седи пред кабинета на мениджъра, със същите документи в ръцете, със същото напрежение в погледа. Когато ме видя, вдигна очи и каза само:
„Реших да пробвам.“
Опитах се да не мисля лошо. Казах си, че всеки има право да кандидатства. Преглътнах разочарованието и се опитах да остана спокойна.
Седмица по-късно обявиха резултата. Тя беше избрана за ръководител.
Седях на бюрото си, гледах екрана и не можех да реагирам. Нито радост, нито гняв – само празнота. Чувствах се така, сякаш някой е издърпал земята под краката ми.
След това започнах да забелязвам странни неща. Новата ми шефка – тя – започна да променя процеси, които аз бях изграждала с години. Премахна част от отговорностите ми, отмести ме от позицията, която реално изпълнявах, започна да ми възлага отчети, които нямаха никакъв смисъл или практическа стойност. Всяка промяна изглеждаше като крачка назад за мен.
Един колега ми каза между другото, че тя била споделила, че нямам лидерски качества. Болката от тези думи беше още по-голяма, когато осъзнах, че много от „нейните идеи“, представени пред ръководството като нейни собствени, всъщност бяха неща, които аз ѝ бях казвала в разговори на четири очи.
Един ден не издържах. Спрях я в кухненския кът и я попитах директно:
„Защо говориш така за мен?“
Тя ме погледна спокойно и каза:
„Това е работа, не приятелство. Трябваше да си осигуря позицията.“
Напомних ѝ какво съм направила за нея – обучението, подкрепата, доверието.
Тя само сви рамене:
„Това си беше твое решение. Аз не съм те карала.“
От този момент атмосферата стана непоносима. Говореше ми студено, поправяше ме пред всички, възлагаше ми абсурдни задачи. Държеше се така, сякаш съм проблем, който трябва да бъде притиснат, докато сам не се откаже и не си тръгне.
Започнах да се прибирам вкъщи разстроена, напрегната, с желание просто да прекратя всичко. Сякаш работата, която някога ми носеше удовлетворение, се беше превърнала в ежедневно наказание.
Но вътре в мен има и друг глас – гняв. Гняв от това, че ми е трудно да си тръгна, без да кажа нищо. Защото аз съм човекът, който я изгради. Аз съм човекът, който ѝ подаде ръка.
И сега съм на кръстопът.
Или стискам зъби и търпя, за да не остана без работа.
Или си тръгвам и започвам от нулата, с цената на всичко, което съм градяла дотук.
Иван Велинов
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
БЛОГ
Дебилно поколение
Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.
И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.
Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“
Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂
Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.
Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.
Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.
Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.
Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“
Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.
В България бях виждал само отвертка и чук.😳
Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.
Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇
💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.
-
ВОЙНА4 months ago„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
КОНСПИРАЦИЯ5 months agoВтората по големина нефтена рафинерия в САЩ бе взривена в Тексас!
-
ИМОТИ4 months agoИмотният пазар в България влиза в плато: Брокери предупреждават за тежка икономическа криза
-
ВОЙНА5 months agoИран отхвърли примирие, засилва натиска срещу САЩ







