Мъжът ми постоянно ме упрекваше за разхищението на вода и ток. В един момент му предложих нещо просто: да живеем цял месец по неговите правила за икономия…

— Ива! Заспала ли си там? Водата тече вече петнайсет минути! Водомерът не е държавен!

Спираш крана, набързо се избърсваш и излизаш от банята с онова лепкаво чувство за вина, примесено с раздразнение. А в кухнята, както винаги, те чака лекцията: сметките растат, аз пускам водата безразсъдно, лампата в коридора свети излишно, а каната за вода винаги я пълня догоре, въпреки че ми трябва само една чаша чай.

Мъжът ми, Николай, по принцип не е лош човек. Грижовен е, работлив, от онези мъже, които ще ти оправят контакта, ще сготвят супа, ако си болна, и ще носят тежките торби без дума. Но си има тази… мания. Последните шест месеца борбата му с „ресурсите“ премина на ново ниво.

Започна да ме следва из апартамента и да гаси лампите, дори ако излизах от стаята само за минута. Проверяваше дали съм затворила добре крана. Въздишаше тежко, когато миех чиниите под течаща вода.

— Ти просто не виждаш цялата картина — казваше той, загледан в сметката за ток и вода, сякаш държи съдебна присъда. — Буквално изливаме парите в канала. Ако се замислим малко, можем да спестим по три-четири стотин лева годишно. А това, между другото, са нови обувки.

В един момент търпението ми се изчерпа. Една вечер той извади зарядното на телефона ми от контакта с думите:

— Той вече е зареден. Защо да върви празен ток?

Тогава казах:

— Добре. Чух те. Според теб аз съм разхитителка? Нека живеем по твоите правила.

Николай се напрегна.

— Как така?

— Пълна икономия. Точно както ти смяташ за правилно. Напиши списък с правила — аз ще ги спазвам безусловно. Но и ти също. Никакви изключения. Един месец така — после ще видим колко сме спестили. Ако си струва, ще призная, че си бил прав, и ще променя навиците си завинаги.

Очите му светнаха.

— Става. До утре сутринта ще е готов.

А аз реших: щом ще играем, ще е сериозно. Ще му устроя такава „икономия“, че ще завие.

Новите правила за живот

На сутринта на хладилника висеше лист А4, изписан с дребния му, педантичен почерк. Точките бяха много, но основното беше:

Вода: Чиниите не се мият под течаща вода. Пълни се мивката, изплакването — в отделен съд.
Тоалетна: Пускане на водата само при „сериозна нужда“.
Душ: Таймер — 3 минути на човек. Сапунисване при спряна вода.
Осветление: Само там, където сме.
Пране: Само при пълна пералня.
Електроуреди: Всичко се вади от контакта. Каната — точно за една чаша. Готвене с капак, котлонът се изключва 10 минути по-рано.

Прочетох, подсмихнах се… и започнах да изпълнявам.

Романтична вечеря

Николай беше доволен. Ходеше с гордо вдигната глава, когато видя как мия чиниите в леген.

— Ето, виждаш ли! Нищо сложно, а колко вода спестихме!

Замълчах.

Миенето в леген е особен вид мъчение. Водата бързо става мазна, пяната изчезва, а ти на практика разнасяш мръсотията. После втори съд за изплакване. Вместо три минути — петнайсет.

Вечерята беше на полумрак. Светеше само една лампа до дивана.

— Романтично — пошегува се той.

— Икономично — отвърнах, присвивайки очи да различа костите в рибата.

После — душът. Таймерът звънна, докато още имах балсам в косата. Излязох лепкава и ядосана.

Николай влезе след мен. Чух псувня, когато таймерът звънна и при него.

— Въпрос на навик — каза с достойнство. — Даже ободрява.

Икономията в действие

На третия ден правилото за тоалетната даде резултат. Миризмата беше… устойчива. Тежка. Като в обществена гара.

Николай влезе, излезе с гримаса.

— Ива, там мирише.

— Пестим вода — отвърнах спокойно. — Точка номер две.

— Може да се проветрява…

— Аспираторът харчи ток.

Той замълча. Окото му потрепна.

Същата вечер напълни каната догоре. Аз веднага излях излишното, оставяйки 250 мл.

— А ако искам още една? — попита.

— Ще кипнеш пак.

Тогава осъзнах, че изпитвам извратено удоволствие. Бях станала надзирател на неговия режим.

Защо храната е студена и къде са чистите дрехи

Петък. Важна среща.

— Ива, къде е синята ми риза?

— В коша.

— Помолих те да я изпереш!

— Пране — само при пълна пералня.

Показах му наполовина празния барабан.

— Но нямам какво да облека!

— Облечи бялата.

— Не е изгладена.

— Ютията харчи ток.

Отиде с пуловер в топъл ден.

Вечерта поднесох кюфтета — хладки.

— Защо е студено?

— Изключих котлона по-рано. Да претоплям не е икономично.

Уикендът

Телевизор не пускахме. Седяхме в тишина.

Тиганът киснеше цял ден — да не хабя вода два пъти.

Миризмата в банята беше нетърпима.

Неделя вечерта — пречупването

Николай не избухна. Просто седна, гледаше в една точка и държеше чаша чай — хладък.

— Ива… Не може ли да спрем?

— С кое?

— С всичко. Това не е живот.

— Странно — казах. — Нали беше въпрос на навик?

Той скочи.

— Подиграваш ли ми се?

— Спазвам правилата ти.

Той крачеше, щракна лампата — после виновно я изгаси.

— Ти го правиш нарочно.

— Буквално ги спазвам.

Седна.

— Не си представях, че ще е така.

— Че ще се къпя за 3 минути и ще съм благодарна?

Тишина.

— Поне веднъж попита ли ме удобно ли ми е? — попитах.

— Исках да не разхищаваме… Времената са тежки.

— А моите нерви? Усещането ми за дом?

Той ме погледна — за първи път без упрек.

— Не съм се замислял.

Станах. Напълних каната догоре. Пуснах лампата.

— Какво правиш? — напрегна се.

— Чай. Горещ.

— Но…

— Един месец — напомних. — Мина седмица.

Той въздъхна.

— Аз повече не мога.

— А аз можех ли?

Каната щракна. Подадох му чаша. Опари се, изруга… после се усмихна.

— Мамка му… наистина е горещо.

— Да. Понякога това е нормално.

Пихме мълчаливо.

— Израснах в семейство, където всяка стотинка се броеше — каза той. — Мислех, че като контролирам всичко, те защитавам.

— От какво?

— От бедност. От несигурност.

— А всъщност си защитавал само сметките. Не и мен.

Той сведе глава.

— Не го осъзнавах.

Същата вечер си взех вана. Пълна. Гореща. С пяна. Без вина.

Николай почука.

— Може ли?

Седна на ръба.

— Днес автоматично не пуснах водата… и осъзнах, че живеем като в обществена тоалетна. Унизяващо е.

— Добре дошъл в моя свят.

Той въздъхна.

— Извинявай.

Беше истинско.

На следващия ден листът изчезна.

Появи се нов:

Пестим разумно.

Не се следим.

Домът е място, където и на двама ни е добре.

Той го беше написал.

Мина месец. Сметките дойдоха. Почти същите.

Спестихме — да. Но малко.

Николай погледна цифрите, после мен.

— Не си струваше.

— Точно така.

Иван Велинов