БЛОГ

„Не съм спонсор“

Published

6 months ago

08/02/2026

Author

„Не съм спонсор“, заяви той, когато го помолих да ми купи кафе по време на разходка при –20°C.

Пет минути по-късно вече се затоплях в такси, а той остана навън — сам, обиден и убеден в собствената си правота.

В една мразовита вечер най-сетне реших да изляза на среща. Дълго се колебаех, но кореспонденцията ни беше толкова лека и приятна, че накрая се съгласих. В съобщенията всичко изглеждаше почти магическо: зимна разходка, скърцащ сняг под краката, светлините на вечерния град, които се отразяват в леда, и онази едва доловима нотка романтика, която кара човек да вярва, че нещо хубаво може да започне дори в най-студения ден.

На екрана на телефона всичко звучеше красиво и обещаващо.

В реалността обаче картината се оказа далеч по-прозаична.

Бяхме се разхождали по алеята вече близо половин час. Студът пронизваше през ботушите ми, а въздухът щипеше бузите като ситни иглички. Моят спътник — Александър — говореше за работата си с очевиден ентусиазъм, без да спира дори за миг. Разказваше за проекти, колеги, бизнес стратегии, за това как мисли „по-различно от масата“. Слушах го, кимах разсеяно и в един момент се улових, че миглите ми вече започват предателски да замръзват.

В профила си Александър беше написал: „Търся равностоен партньор“ и „Без финансови очаквания“. Тогава тези думи не ме бяха разтревожили. Отдавна се издържам сама, имам стабилни доходи и никога не съм търсила мъж като източник на средства. Дори напротив — винаги съм държала на независимостта си.

Но реалността често разкрива смисъла на думите по различен начин.

— Александър, чуй ме… замръзвам — прекъснах го най-после, когато спряхме пред ярко осветено кафене. В същия момент оттам излезе двойка с хартиени чаши, а топлият аромат на мляко и канела ме обгърна като спасително одеяло. — Да влезем да изпием по едно кафе? Направо съм се превърнала в ледена висулка.

Той спря и погледна първо към кафенето, после към мен, сякаш преценяваше ситуацията като бизнес оферта.

— Кафе? — попита. — Но ти каза, че си пила чай, преди да излезеш.

— Това беше преди повече от час — отвърнах. — Навън е минус двайсет. Просто трябва да се стопля.

— Ами… добре, да влизаме — съгласи се той без особен ентусиазъм, сякаш правеше компромис.

Влязохме вътре. Топлината ме удари в лицето почти болезнено, но приятно. Приближихме се до щанда, а аз траках със зъби, докато се взирах в менюто, опитвайки се да фокусирам поглед.

— Едно голямо капучино с карамел, моля — казах на баристата.

Александър стоеше до мен. Когато служителят назова сумата, настъпи неловка пауза. Бръкнах в джоба си за картата — бях свикнала да плащам сама — но пръстите ми бяха толкова изтръпнали, че едва успях да напипам портфейла в дебелото си яке.

Хвърлих бърз поглед към него. Той мълчаливо се взираше в терминала и очевидно нямаше намерение да вади нито карта, нито телефон.

— Ще платиш ли? — попитах. — Ще ти преведа парите по-късно или ще те почерпя следващия път.

Той се изправи леко, пое въздух и достатъчно силно, че дори момичето на съседната маса се обърна, заяви:

— Аз не съм спонсор. Познаваме се отскоро и няма да инвестирам в жена, докато не разбера какво може да ми даде.

В кафенето стана подозрително тихо. Баристата смутено отмести поглед, а аз усетих как не студът, а нещо друго ме пронизва.

Бавно извадих ръката си от джоба. Вместо карта, извадих телефона си.

— Прав си — казах спокойно. — Нямам нужда от спонсорство.

Отмених поръчката. Баристата ме погледна със съчувствие.

— Извинявам се — прошепнах и се обърнах.

След това отворих приложението за таксита и натиснах бутона за повикване.

— Обидена ли си? — попита Александър, искрено изненадан. — Е, ето, казах ти. Всички искате едно и също. Тестът е издържан — егоизмът е очевиден. Направи сцена заради една чаша кафе.

Погледнах го право в очите.

— Александър, прав си. Аз наистина съм материалистка. До такава степен, че здравето и комфортът ми са по-важни от твоята компания.

Няколко минути по-късно вече се качвах в топла кола. Шофьорът учтиво ме попита дали температурата е комфортна за мен. Настаних се на седалката и протегнах вкочанените си ръце към струята топъл въздух.

Погледнах през прозореца.

Александър стоеше на входа на кафенето — ядосан, объркан и трескаво пишещ нещо на телефона си. Вероятно поредния гневен пост за това как „поредното момиче“ се е опитало да го измами за кафе.

А аз се возех в таксито, стоплях се бавно и си мислех колко евтино ми беше струвало това запознанство — само половин час на студа и малко нерви.

Но пък без никакви излишни илюзии.

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф разказ

Up Next

Спокойно родителство: Как да възпитаваме деца без викове и страх | Видео съвети

Don't Miss

Гост в собствения си живот

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

1 month ago

27/06/2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

1 month ago

25/06/2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

2 months ago

17/06/2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.