АНАЛИЗИ

За правото на точната диагноза – една друга гледна точка

Published

9 years ago

17/11/2017

Author

Поводът беше омаскаряването на паметника на Съветската армия в София.
Какво имаше нарисувано на този паметник (което не е за първи и втори път)…имаше антисемитски лозунги.

Какво каза Мария Захарова в цялото си (както сме го учили едно време в училище, че изводът с еправи на базата на ЦЕЛИЯТ текст! Че текстът си има вътрешна структура, че има връзки между тях, и т.н. Има теза, антитеза, синтеза…)

Тя каза 3 неща:

Първото нещо, което каза, е, че ако не беше съветската армия…че системно се обругват паметниците на Съветската армия в България. За разлика от Германия, Австрия, и останалата Европа).

Второ – тя заяви, че на паметника има антисемитски лозунги.

И трето – че ако не беше Съветската армия, 50,000 български евреи щяха да бъдат депортирани.

Някой съмнява ли се, че щеше да стане така?

___

Край на цитата.

Какво стана?

Според мен – очакваното. От цялото това изказване на частно събиране по друга тема: за реакцията на говорителката на Руското външно министерство по повод (поредното) оскверняване на паметника на Съветската армия се извади един фрагмент:

«…Като отчетеш, че 80% от населението е дебилни, и не могат вече да се подписват…».

След което започна бурно лепене и размножаване на прясно съшити с бели конци етикети, «мемове», и опорки:

«червеният професор Иво Христов показа истинското си лице – нарече 80% от българите дебили!»

По-комбинативните служебни русофоби веднага направиха и други връзки: «70-80% от българите били русофили? Ами ето ги – лъснаха, в качеството им на дебили, по признание на техния си професор!»

Което просто трябваше да подчертае фалшивата претенция за елитарност на «умните и красивите», един също вече изтъркан и изтъкан от фалш «мем», или «опорка».

Всъщност, от гледна точка на здравия разум, и на познаване на политическия процес, нещата са очевидни, но явно не за всички. Целта е очевидна – оставка!

Защо?

Ами ясно защо – когато по един войник на фронта стрелят, значи, е заел правилна, нужна, стратегически полезна за неговата армия позиция. Това е знак за качество.

В политиката е същото – лошо е, когато кириякстефчовци тръгнат да хвалят бойчо-огняновци. Това би означавало, че с бойчо-огняновците нещо не е наред. Когато обаче кирияк-стефчовците, верни на предателската си природа, ковладят, клеветят, плюят, предават, и продават бойчо-огняновците, това е естественото положение в тези битки. Точно както чакалът Табаки в «Книга за джунглата» на Ръдиард Киплинг (има ли чели поне това?) крещеше «Позор за джунглата!» в опита си да очерни стария водач на глутницата Акела, когато Маугли защитаваше стария водач, и глутницата, по същия начин политическите чакали (има ли разпознали се? Могат да почват да плюят и по мен) надигнаха управляем и режисиран вой вече колко дни. Има и спонтанни политически чакали – къде натегачи, къде идейно-убедени, които им пригласят, разбира се.

Казано е от древни времена: Не убивайте вестоносеца! (на лошите новини).

Населението не обича да му казват лоши новини. Иска да го лъжат. Затова е казано, че истината е винаги горчива, докато всички лъжи са сладки, подсладени, и красиво опаковани.

Населението не обичат истината. И населението от българите (за съжаление) не е изключение. Особено се дразнят, когато чуят истина, която на всичкото отгоре не разбират, или я разбират превратно.

Точно като в случая – не знаят точното значение на думата «дебилни», и веднага скочиха, защото си мислят, че ще да е нещо много лошо, и оскърбително.

Да, със сигурност не е комплимент, но пак със сигурност не е това, което хората са свикнали да си мислят, че е. Масовият отказ от мислене и четене, който наистина е с характера не на епидемия, а на пандемия (отваряйте гугъл да намерите значението и на тази медицинска дума), е пряк и неизбежен резултат от цяла една система, която е с вековен стаж, и с отработени техники. А именно – колониалната система.

Напмням задължителните 5 характеристики (5-те «де») на всяка една колонизация:

– депопулация (обезлюдяване, съкращаване на населението на колонията);

– деиндустриализация (унищожаване на индустрията и поминъка на колонизираните територии);

– денационализация (както на бизнеса, като юридическа регистрация, така и на съзнанието на туземците)

– дехуманизация (разчовечването – пропаганда на ЛГБТИ, гей-паради, трансджендъри, на 37 пола, и на други античовешки сатанизми)

– и дерационализация. Дерационализация означава обезумяване, неразбиране на произтичащото. Дебилност.

Скочихте ли отново?

Добре, да видим – какво точно означава тази дума.

Деби́лность или дебили́зъм (от лат. debilis — «слаб», «немощен») — най-слабата степен на умствена изостаналост, обусловена от задръжки в развитието, или от органични поражения на мозъка на плода. За първи път е въведена в систематиката от Валантен Манян през 1890 год[1].

Дебилен всъщност е обратното на habilis, на умеещ, на способен. Затова се казва «хабилитиран» – знак за способности, умения, и знания в областта.

Дали професор Иво Христов заслужава да подаде оставка, да бъде подложен на обществено порицание, наказание, поругаване? Защо не и разчекнат, обесен, че и застрелян, за по-сигурно?

Според някои «умни, красиви, и интелигентни» този сценарий е най-добрият. В режим на реално време, пред камерите, по възможност. Точно както техният идол Килъри Клинтън се подмокряше от удоволствие, наблюдавайки как изтезават, и убиват Муамар Кадафи в Либия.

Да видим обаче, дали профеорът, направил тази вметка по съвсем друг повод, обяснявайки съвсем друга теза, е бил прав.

Първо, той каза думата «население». Не е споменал българския народ.

Ако за някой думите народ и население са едно и също, да ви кажа – не са. Проверете, четете, иначе има опасност да заслужите и други определения, по-тежки от разглежданото.

Второ, той каза «дебилни» (определение, прилагателно), а не дебили (съществително). Ако за някой тези разлики в частите и формите на речта също са без значение, значи, има голяма вероятност да са, пак цитирам «безпросветници 2-3 поколение», наречени от народа «калинки» (запазена марка за кадровата (не)способност на тия с «видимите резултати»).

Трето, той каза «80%». Съдейки по мощната и гръмка, почти истерична и съгласувана реакция аз лично се опасявам, че професор Христов е в грешка, и е занижил цифрата. Разпознаха се твърде много хора, за да са само 80%.

Най-важното, дали е прав по смисъл обаче? Имам предвид тази вметка, която възпали «умните, красивите, интелигентните», и «грантомотивираната будна гражданска съвест» от «видимите резултати», и други «полезни идиоти» (това е израз на Ленин, за идейни безплатни революционери, да не се впрегнете и за това сега?)

Ами да видим, какви са фактите:

Населението (но не и народът) масово търка талончета.

Населението (но не и народът) масово, особено в пенсионна възраст хвърлят десетки хиляди лева на телефонни измамници. Постоянно, системно, напук на отчаяните призиви на изтъняващия и заглъхващ призив за здрав разум от роднини и приятели.

Населението (но не и народът) трикратно (едни 16% от имащите право на глас) и едни 26-27% «гъбари» си избират тези, заради които през 2013 година се самозапалиха и умряха в адски мъки минимум 7-8 човека.

Същите, които им казаха, че са «материал», и то – без знак за високо качество;

същите, които им казаха, че са прости, затова се разбират;

същите, които са наистина «безпросветници 2-3 поколение», но за сметка на това са с накупени фалшиви дипломи, които бъркат Пекин с Виетнам, изкараха Индира Ганди мъж, и прочее…не-дебилщини, разбира се. Умности, и премъдрости.

Населението си ги харесва, обича, избира, и дружно върви с лъвски скокове към своята погибел. Въпреки отчаяните опити на народа да съхрани настоящето за всички, и бъдещето за децата ни.

Населението си избират съвсем съзнателно кирияк-стефчовците, и си плюят, предават, продават бойчо-огняновците. Отказват даже да разберат, и да осъзнаят – какъв е техният личен интерес, и интереса на децата им. Гласуват, въпреки, че е ясно, документирано, доказано, включително и от изтеклите грами на посолството на САЩ, че ГЕРБ е организирана престъпна група, шайка, че шефът им е мутра. Че (външно)управляваните «управляващи» са си обикновени крадливи, лъжливи, полуграмотни бандити и престъпници. Но населението си ги избира, въпреки напъните на малцинството «народ» да извади всички от блатото. «Свиня от кладенчова вода не разбира». Това народът български го е казал, не населението. То наистина няма толкова ум и разум за такъв извод.

Същото това население (но не и народът) масово отказва да проумее, че щастието не е индивидуално. Ако си нормален човек, а не изрод. «Изрод» идва от ИЗлезнал от РОДа си, ако не знаете.

Нормален човек, колкото и да е имотен, не можеш да бъде щастлив в общество от толкова много нещастни хора. Населението хем се възхищава на Бойко Борисов, хем псува ГЕРБ, и същия този Бойко. Сигурно защото не е дебилно, разбира се. Но не защото иска правдини, социална справедливост, а защото крадат и дерибействат ГЕРБ и слугинажа им, а не всеки един от завиждащото им население.

Това, че щастието няма как да е отделно само за безогледно забогатели хора, го разбра даже и авторът и изпълнителят на «1 милион със цвят зелен, и едно ферари с цвят червен».

Не само го разбра – референдум оганизира за народа, гласуваха над 2.5 млн «за», но на защитата на резултатите от това «всенародно допитване» от 1.5 млн София излязоха в априлския дъжд 300-400 човека. Явно толкова е народът от 1.5 млн население в столицата.

Същият този идол иначе пълни стадиони (но с население), за него са милиони (но пак население), но когато опре до защита на кауза, пак начело на същия този идол и вече за сериозни неща, населението го няма (понеже не е дебилно, разбира се), а идва народът в количество 300-400 човека, нали така?

Населението (но не и народът) масово си слуша чалга. Високо-интелектуална музика, спор няма. Прекият антидот, противоотровата срещу дебилизъм, разбира се.

Населението (но не и народът) масово, с наслаждение си гледа С.М.Р.А.Д.. Поема си я с широко-отворени очи, уши, уста, и други отверстия, попива я. Свято вярва, че поглъща двойно-дестилирана елейна чиста истина. Лапа си бигбрадърите, гълта си турско-индийските сапунки, искрено преживява (и сочно преживя) жълто-омацаните пошлятини за содомо-гоморианските интриги, митарства и забежки на този или онзи футболист, на тази или онази силиконено-ботоксово перхидролена кифла. Прави заучени гримаси с джуките, цъкли си очите като в американските филми, и гледа да е по-така, «cool», като се изразяват «умните, красивите, и интелигентните» отцеругатели и майцепродавци. Зер, така им казват и подсказват водещите от «зомбивизора» от повече от четвърт век.
Не сте/сме [само] дебили, разбира се, и не сте/сме само 80%.

Между другото, същите тия от мнозинството в Парлама-Ментата, с «видимите резултати», които сега реват гороломно и истерично «Разпни го!» за Иво Христов, са тези, които подписват, гласуват, прокарват, прекарват, и изобщо пробутват закони и програми, които постепенно, стъпка по стъпка, систематично, постъпателно изхвърлят и изтриват от учебните програми български автори, български значими исторически събития, героите и мъчениците на България.

Убиват, сменят, подменят, и фалшифицират паметта на народа български. Работят за дерационализацията, която, както се разбрахме, си е дебилизация на населението.

Те се стелят, втечняват, разливат при вида на всеки бял англосаксонски сахиб. Като чуят англосаксонска реч, «спич», talk, conversation, опъват врат заслушано, сякаш Господ Бог току-що им е прошепнал откровение на ухото. Зер, говорят на езика на полу-боговете. Тяхното лакейство се точи като смрадлива лошо миришеща слуз, но това вече е не само норма, това е «цивилизационен избор»!

Същите тия се опитват, доста успешно, да изтрият и Ботев. Подозирам, че заради твърде натрапчивата му не-политкоректност. Да не говорим, че доста по-смело от проф. Христов е съобщил на преките предци на днешните криворазбрани цили-вили-затори «А вий…вий сте идиоти!». «В механата», почти като проф. Христов – на сбирка на хора в Раднево.

Разпознали са се. Жегнало ги е. Като не могат да му поискат оставката, присъдата, разстрела, обесването, и поругаването, поне да му гътнем паметниците (неинтегрируемите индо-европейци имат грижата и сръчността за това) и да му изтрием произведенията. Като за начало – от учебните програми.

Не сте/сме [само] дебили, разбира се, и не сте/сме само 80%.

Пази боже, сляпо да прогледа! Още ли се изучава? Мнозинството с «видимите резултати»! Какво чакате?! Специална покана ли? Гумичката!

По същия начин постъпват и с такива като Петко Рачов Славейков, [вероятно] един явен «христовист» от недалечното ни минало. Зер, и той нещо червенее, колко му е. Той също е установил в рими очевидното: Не сме народ. Да се разбира – и тогава населението е било мнозинството, не народът.

“Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика “Яман ни е нам хала!” –
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.”

Не знам, защо пословицата е «Всеки народ си заслужава управлението/господаря».
Мисля, че е грешка в превода и ще да иде реч за населението.

Аз се познавам лично с проф. Иво Христов. Смятам го за една от крайно необходимите бели врани в ятото проскубани грачещи чернилки. Също като тия, които така грозно според същия поет Христо Ботев са грачили при обесването на друга «контрастна фигура»: Апостола на Свободата Васил Левски.

Той също накрая в тефтерчето си е търсил народа, с няколко въпросителни, помните ли? Защото е имало предостатъчно население (в това число и предатели), и твърде малко народ.

Ако това ви утешава, това не е само българска орисия. Още от времето на древна Елада Диоген посред бял ден в тълпата на слънчева Атина е ходил с лампата да търси хора, народ, а не тълпа. Доколкото знам, не е намерил – прибрал си се е в бъчвата, която е изпълнявала функцията на дом за него.

Аз не съм чул и чел нито един български будител, възрожденец, от старо време, от днешните, да каже лоша дума за българския народ.

Ще питате (а не би трябвало) – какво е народ?

Веднага отговарям.

Народ е тази група от хора, която, като разбере, че е роб, почва да мисли – как да вдигне въстание, за да се освободи. И започва да обяснява на населението, ако трябва – насила да ги направи народ, за да отстоим правото си на живот, на по-добър живот, на настояще за нас, и на бъдеще за децата ни.

Българският народ, а не населението се е жертвало и погивало с песен на уста през пролетта на 1876 година.

Българският народ, а не населението се е записвало опълченци през 1877-1878, и са отстоявали Шипка до последно, хвърляйки трупове вместо снаряди по ордите на Соломон Леви (Сюлейман паша).

Българският народ, а не населението през ноември 1885 години извърши невъзможното – измина 350 км от границата с Турция до Сливница, за да защити крехката току-що родена българска държава, и държавност.

Българският народ, а не населението прие белогвардейците на Пьотр Врангел, и те станаха неотменна част от българския народ. Точно след Ньойския договор, когато на нашия народ му е било най-тежко. Точно тогава е проявил сила, мъжество, човещина, и състрадание.

Българският народ, а не населението прие и арменските бежанци.

Българският народ, а не населението спаси българските евреи 1 месец след края на Сталинградската битка. Заслугата е единственно и само на българския народ. Съветската армия по това време е била все още твърде далече, а изходът от войната – все още неясен.

Българският народ, а не населението победи в съотношение 7:1 в полза на противника при Дойран, Каймакчалан, Булаир, Лозенград, Малък Самоков, Одрин.

Българският народ, а не населението отхвърли руските, сръбски, и румънски нашественици при Кочмар, Карапелит, Добрич, Кубадин, и на Македонския фронт през есента на 1916 година.

Българският народ, а не населението построи тази последна България през периода 1944-1989, която 27 години «красиви и умни, интелигентни» демонократи и неолиберали глозгат, ръфат, рушат, не могат да боядисат, но все още я крадат.

Българският народ, а не населението се е самооблагоало напук на тежките и убийствени данъци през османското иго, за да си изучат децата. Последната крава си е продавал бай Пенчо от село, което го няма на картата вече, за да си изучи чедото! Защото в поемата на Стоян Михайловски, в песента, в химна на Просветата на 24 май се пее

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

Виждате ли?
За народността, за народа, и за знанието става дума!
Не за населението, и за дебилизираната част от него!

Народ е титла, звание, което трябва да се заслужи, отстоява, и защитава!

Населението не е така. Би трябвало да ви е ясно вече. И да сте се самоопределили – народ ли сте, или население. Всеки един от вас!

Аз познавам Иво Христов. И знам – какво е да се срещаш с хора, които гледат на тебе като на «голям човек», изливат си болките, мъките, страданията, надеждите, мечтите, а ти стискаш зъбите, до напукване, защото си безсилен да облекчиш болките и страданията им.

Страшно е да си лекар, който вижда симптомите, знае диагнозата, а няма нищо, с което да помогне на болния. А когато си народен избраник, а не дупедат (това също са различни неща, но разликата е невидима за населението), и изпълняваш задълженията си да се срещаш с избирателите си ежеседмично, да поемаш болката им, без да можеш да решиш бедите им.

Защото тези беди са системни, не са на парче. Говориш с тях, слушаш ги, опитваш се да им обясниш – как работи системата на Злото в България, да разкъсаш пелената на лъжата, да прогониш мрака от главите и душите им.

Лесно е да си дупедатин. Лесно, безплатно, и безнаказано е да заобикаляш, забравяш, и да пренебрегваш служебните си задължения към избирателите си. Защо да се товариш, когато нито искаш, нито знаеш, нито можеш да решиш мъките и тегобите на хората, произведени от колониалната система. Същата, на която твоят шеф – главният (пореден) Кирияк Стефчов на колонията, служи всеотдайно, коленопреклонно. Ползваш си благата, привилегиите, нагъваш си депутатските кюфтета в стола на Парламента, и си оправяш битовите въпроси. Имаш само една идеология: политическия келепирджилък. Готов си на всичко за нея. А всъщност се иска толкова малко – безусловно, безогледно лакейство. Бездуховност, безнравственост, безпринципност. Идеалният слугинаж. Какво толкова.

Иска се и дебелокожие, когато те псуват по улиците, когато гледаш намръщените и полудели очи на съгражданите си, смачкани от безизходица и безнадеждност. Когато целият интернет показва, доказва лъжите, измамите, кражбите, и пълната негодност, некадърност на съпартийците ти от ОПГ да решите елементарни въпроси – на 2 магарета сламата не могат да разделят. На кой му пука?

Иво обаче не е такъв. Знам го със сигурност. Колкото и да му е накипяло, той владее значението и отговорността на думите, които използва дори и като вметка, дори и когато претрупва като за обикновените хора с т.н. «лингва франка» (академичен изказ с твърде много специализирани термини-чуждици, приет в образователните среди).

Той между другото е офицер от запаса. От танковите войски. Командир на танков взвод. При война може и да е на повече от взвод. През първата година в армията служих с мото-стрелковаци. Признавам, че нашата ПВО служба беше тежка, но тяхната беше много по-тежка. През втората година, 1984, служих в танков полк. Там видях, убедих се, че няма по-тежка, по-мъжка служба от тази на танкистите.

Иво е българин, мъж, воин, танкист, и командир. Образован човек. Няма да се уплаши от саморазпозналите се, колкото и кресливи да са, колкото и децибели да добавят в истерията си. И съм сигурен, че ще продължава да стреля с право мерене, и да не взема пленници. Без лицемерни политкоректни дипломатични упойки.

Нямаме друг народ. Само той ни остана. И става все по-малко. И именно затова, когато трябва да събудиш заспали, зомбирани, подлъгани хора от населението трябва нещо силно: камбанен звън, вик, шамар, ритник, кофа ледено студена вода. Каквото трябва, колкото трябва, за да спасим народа, и да си върнем обратно народа от населението.

Това със сладки лъжи и дитирамби не става. Става с ясна, болезнено звънлива, зашеметяващо точна диагноза: 80% дебилни, дето вече не могат да се подписват.

Не мрънкайте, не вряскайте, не кряскайте! Докажете, че не сте от 80%-те процента, и че не сте дебилни!

Започнете от себе си, от децата си.

Няма кой друг. Сами сме.

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Published

1 month ago

25/09/2026

Author

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Published

1 month ago

25/09/2026

Author

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Published

1 month ago

22/09/2026

Author

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ