БЛОГ

Изоставената държава

Published

7 years ago

22/01/2019

Author

Здравей, Боре!
Реших да ти драсна някой ред, защото ми домъчня за теб.
Всъщност видях старата табла, дето сега събира прах върху гардероба и ми докривя.
Вече няма с кого да играя.
Опитах да науча внука, ама той изобщо не схвана какво е капия.
А помниш ли колко безсънни нощи е видяла?
Изтъркахме я от игра!
Веднъж, когато те победих с дюшеш така се ядоса, че я прасна с юмрук и един пул се счупи на две.
После довършихме играта с бирена капачка.
Голям смях падна тогава.
Помниш ли, Боре?
Онзи ден минах покрай училището ни.
То още си стои, но няма покрив, няма дори врати и прозорци – само голи стени с изтъркана мазилка.
Реших да влезна и просто да погаля тез стени, между които се научихме на четмо, писмо и корен квадратен.
Храсти са поникнали вътре, Боре.
Отляво, на първия етаж беше кабинетът по биология, помниш ли?
Където в седми клас сложи кабарче на стола на учителката и тя яко изписка.
Тогава пак много се смяхме, но после дойде баща ти (мир на праха му).
Идваше от завода и още не се беше измил.
Oт училище до вас те влачи за ухото, а с другата ръка те налагаше.
И каза, че ако не щеш да учиш, то в завода тъкмо набирали хамали.
Тогава ни дойде акълът и напук на кабарчето се изучихме, висше завършихме, че и в същия железопътен завод ни назначиха.
Но като технолози, не хамали.
А сега децата ходят да учат чак в града, но то няма и много деца де.
Знаеш ли, Боре?
Заводът вече го няма.
Първо изнесоха машините, после циганите окрадоха тухлите, така че и стени не му останаха.
Хората кучета ги яли.
Оправяйте се, казаха, така е при новото време.
И ние се оправяме някак.
Макар че, никак не ми е ясно как времената се менят, а хората си остават същите.
Не трябва ли хората да променят времената?
Боре, помниш ли, когато на втората година в завода обърках диаметъра на една резба?
Вместо 40 бях написал 30 на чертежа.
Нашите тръгват да завинтват колелата на локомотива и хоп – не стават!
И цялата партида отиде за претопяване.
Тогава влезнах като мумия в кабинета на директора Стойков, едва не напълних гащите.
Той пък се оказа разбран човек. „Влюбен ли си бе, момче?“
Позна човечецът, точно се бяхме залюбили с Мима.
„От днес нататък всеки твой чертеж аз ще го проверявам“.
Така и направи – три месеца си отделяше от времето, докато не се съсредоточих отново.
И не ме наказа за голямата грешка, потули се случаят.
Хвала му!
Боре, знаеш ли, че Стойков е жив и здрав и до днес?
И той попадна в нашата категория, дето кучетата трябва да ни ядат.
Стойков пък се оказа почитател на старото време, в което хората имаха чест и достойнство.
Заплю всички и смело каза „Майната ви! Дано има Бог, че да ви накаже!“
Сега си копае градинката, въпреки че гони осемдесетака.
Често му нося нещо сготвено от Мима, защото е вдовец и не се оправя с домакинската работа.
Той пък не спира да разказва смешни случки от завода и много се смеем, но за онези сбъркани 10 милиметра се прави, че не помни.
Хубаво ми е с него, Боре, жалко че не играе табла.
Да е жив и здрав човекът, ще кажа на Мима да му направи млечна баница, той много я обича.
Та така, приятелю – завод няма, училище няма, деца няма.
И държава няма.
Нищо няма вече, брат!
Има шайка крадци, които, ако ги питаш за какво са им тези пари няма да могат да ти отговорят.
Защото бащите им не са ги влачили и налагали през цялото село задето не учат.
Сега е срамно да учиш и да сътвориш нещо хубаво за хората.
Това са балъци – така ги наричат сега.
Това е новото време, Боре!
Не мога да свикна с него, приятелю!
Хей, навън заръмя, сигурно си се разплакал и ти горе на небето.
Недей, Боре!
Нека младите не виждат, че плачем, това ще ги обезкуражи.
Но ако си близо до Бог, помоли го да изпрати някакъв знак, че скоро пак ще изгрее слънце.
Аз знам, че Бог няма да свърши нашата работа, но нека поне покаже, че ни вижда.
На младите да го покаже, защото нас – кучета ни яли.
Макар че и аз съм си приготвил една яка сопа, а кога ще я ползвам – това времето ще покаже.
Твой верен приятел: Даниел
Даниел Меразчиев, Фейсбук
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Вашият коментар?

Post Views: 14

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Published

1 week ago

22/04/2026

Author

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 4

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

Published

3 weeks ago

09/04/2026

Author

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 9

БЛОГ

Дърво без корен

Published

2 months ago

07/03/2026

Author

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов