БЛОГ

Нещо ми писна от глупости, ръсени от недорасляци, та…

Published

7 years ago

05/02/2019

Author

„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.

Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.

През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме

Но тия времена вече ги няма…“

Дарина Стоева

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

1 month ago

27/06/2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

1 month ago

25/06/2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

2 months ago

17/06/2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.