БЛОГ

Изгубеното поколение

Published

9 years ago

27/01/2018

Author

Те са децата, които не забелязват света. Нямат спомен. Нямат асоциация. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Няма база за сравнение. Причинно-следствените връзки не функционират пълноценно. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за черешите и за децата.

През годините периодично ги вкарваме в статистиката за (не)грамотност, размахваме назидателно пръст, цъкаме с език и… всичко се възпроизвежда отново и отново в стряскащи мащаби и все по-размиващи се граници. А през това време те порастват. Шмугват се неуверено в новите си социални роли, ставаме равнопоставени с тях и вече не са деца, а

наши колеги, подчинени, при особени обстоятелства и шефове

Тогава с ужас откриваме, че са жестоко осакатени и съвсем буквално не знаят на кой свят живеят, нито пък какво точно да правят в него, както и как да процедират със собствения си живот. Ступор!

Проблемът въобще не е в пълния и краткия член и в запетайките, с които се ограждат вметнатите части на изречението. Не е и в това, че може би не могат да си купят билет за метрото. Те са достатъчно “грамотни”, за да си резервират почивка през сайт за колективно пазаруване например, да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност.

Те са децата, които могат да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност. Снимка: Daniela Hartmann (alles-schlumpf) on Foter.com / CC BY-NC-SA

Те просто не забелязват света и живота около себе си, не се интересуват, не се вълнуват от него. Населяват го на принципа “то това така си беше”, не търсят обяснение за нищо и са толкова слабо ориентирани в него, че не са в състояние да го обитават самостоятелно, камо ли да се погрижат сами за себе си.

Зад наперената външност на

децата, които не забелязват света

се крие страх от действителността и желание за отлагане на срещата с нея колкото се може по-дълго. А най-лошото е, че сетивността им не е притъпена. Тя просто е неразвита изначално, защото светът и животът във всичките им проявления са им спестявани с несъстоятелен мотив.

Те не са глупави, макар да изглеждат точно такива. В никакъв случай не са и хора без потенциал, но са хора без амбиция. Простичка, базова, човешка амбиция да се развиваш, да учиш, да постигаш, да се обогатяваш, да трупаш, да можеш. Липсата ú ги прави апатични, безкритични и мързеливи – незабелязващи и нелюбознателни. Апатията ги превръща в хора без отношение към каквото и да било, освен към собствения им комфорт. Липсата на интерес задържа развитието им като личности в най-общ смисъл и ги натиска на интелектуалния минимум.

Вината за това не е в тях, не е в технологиите, нито във времето, в което живеят. Не е и в учителите, в средата, в обществото и във всички други “стълбове”, на които традиционно се прехвърлят родителските отговорности.

Вината се крие вкъщи

По една или друга причина те са свикнали да получават живота наготово, а след като няма стимул, няма как да се очаква и реакция. Ежедневието им е дотолкова лишено от “препятствия”, дори съвсем дребни и глупави като това да си приготвят сами нещо за хапване и да изхвърлят боклука, че забравят, преди още да са го научили, какво е да разбираш и опознаваш през собствения си опит. Съответно нямат опит – никакъв, освен консумирането на създадени от друг блага, без да се замислят.

Затова не е изненадващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Те са децата, които просто не забелязват света и живота около себе си. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Нямат база за сравнение. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за техните неродени деца.

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

1 month ago

27/06/2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

1 month ago

25/06/2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

2 months ago

17/06/2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.