БЛОГ

ПРОСТАК Е ДИАГНОЗА, КОЯТО ИЗИСКВА ЛЕЧЕНИЕ

Published

8 years ago

09/03/2018

Author

Четох, видях и чух как някой, не го знам кой е, какъв е, казва по Националната телевизия за руския патриарх следното:
“Къв е тоа?… Това не е източноправославен духовник. Това е агент Михайлов от съветското КГБ. Второразрядно съветско ченге да ми казва кое е истина, кое не е, извинявайте, няма да стане.”
По повод на чутото и видяното искам да споделя, че в това само речево изявление се виждат следните социални и психопатологични факти:

1.) Ярък логопедичен дефект (сигматизъм) при изговарянето на някои съгласни;
2.) Въпиюща правоговорна (речева) неграмотност. Казва “Къв е тоа?”, израз, характерен за циганския етнос и за стила на речта на най-долните пластове на ямболския ъндърграунд;
2.) Неграмотност при ползване на частите на речта. Например, в първото изречение показателното местоимение “този”, деформирано като “тоа” (тоя), става в следващото изречение “това”;
3.) Неуместен стил на речево поведение на събеседник, и въобще на нормален човек пред публика на национална медия;
4.) Особена патологична фиксация срещу комунистическите агенти на репресивните органи – КГБ, ДС;
5.) Абсурдно съчетание на непримирима омраза към тайните служби и техните агенти с коалиране и най-близка дружба с нашенски агенти на ДС и “ченгета”, по израз на човека, например, агент Иван;
6.) Неуместно ярко осъждане, гарнирано с омраза, ирония, запенен гняв, жестове, убийствени погледи, страховит лицев миманс, епитети, вторачване в камерата, свъсени вежди, викане и др. “Простаците винаги критикуват, осъждат и навикват някого” – казва Кант.
7.) Липса на всякакво уважение – към събеседника в студиото, към аудиторията на БНТ, голяма част от която са християни, пък и много сме тези, дето обичаме Русия, като Иван Вазов и П. Р. Славейков (“Кат Русия няма втора, тъй велика на света…”, с извинение, какво са се прави. “Простакът не уважава нищо и никого” – казва Хегел.
8.) Простаците по принцип винаги и навсякъде се мислят за „Голямата работа“ и са напълно убедени, че те са хората, които са над всички, и че те само могат и трябва да дават оценки. Те не признават никого, говорят за Президента на Русия, за Руския патриарх, за всекиго, сякаш са баджанаци с него или съкварталци в кръчмата. Подобна ситуация виждаме по БНТ. “Дай на простака власт, и му гледа сеира” – казва Айнщайн.
9.) Илюстрация на истината, че простаците приемат това, което не разбират като лична обида, и съответно реагират бурно, глупаво и смешно, с глуповата, многословна и ненужна екзалтация, която би могла да бъде и симптом на определен психичен проблем или разстройство, изискващи спешно лечение;
10.) Ярко изразено недоволство, сякаш някой се чувства прецакан от… руския патриарх. “Простаците винаги са сякаш прецакани и недоволни” – казва Хендел.

Post Views: 23

Related Topics:българия новини скандал

Up Next

Госдепом США выделено 70 млрд. $ для свержения В.В. Путина

Don't Miss

Валери Симеонов УНИЗИ България и ПРЕДАДЕ националните ни интереси! ИСКАМЕ ОСТАВКА! И НАРОДЕН СЪД!

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Published

1 week ago

22/04/2026

Author

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 4

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

Published

3 weeks ago

09/04/2026

Author

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 9

БЛОГ

Дърво без корен

Published

2 months ago

07/03/2026

Author

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов