За първи път! Филм за легендарния топ полицай Гешев тръгва по екраните
Филмът на Васил Барков „Гешев“ ще възбуди духовете. Това е вън от всякакво съмнение.
И тъй като чакам появата му от три години и съм в течение на всички трудности около реализацията му, съм щастлив , че той вече е факт и може да се гледа, обсъжда и осмисля както от специалисти и киномани, така и от обикновени зрители.
Ще отбележа дебело, че респектира и впечатлява желанието на екипа – сценаристът Марин Дамянов, операторът Красимир Андонов, композиторът Калин Николов и продуцентът Пенко Русев , да бъде максимално обективен, точен и пунктуален при поднасяне на фактите около биографията, дейността и личността на Никола Христов Гешев, за когото със сигурност знаем само рождената му дата – 13/26 април 1896 г., но не и кога и къде е починал.
Недоумението ми от бавната работа по реализацията на проекта се изясни след като видях с каква огромна проучвателна работа са се занимавали хората на Барков. Той е добър профгесионалист, познат от игралните филми „Славата на България“ (2004), „Кратка история“ (2006) и „Последното пътуване“ (2008), както и от продукции на тв СКАТ като „Д – р Кръстьо Раковски – държавник, политик , дипломат“ от 21 март 2015 г.
Животът на Гешев е възстановен с педантична точност от рождението му, съвпаднало с възстановяване на отношенията ни с Русия – 2 февруари 1896 г.и с коронацията на Николай II за руски император – 9 май с.г., следването му в Рим, където не успява да завърши право, връщането му в София и постъпването му в полицията.
Всъщност делото на Гешев е пряко обвързано с работата му като полицай – това е и смисълът на живота му.
И все пак ми бе любопитно да видя заповедта му за назначаване на работа – под № 288 от 1 август 1925 г.на длъжността „агент V категория“ до израстването му като шеф на Отдел „А“ – политическата полиция, свързано и с чувствителното увеличение на заплатата му до 5610 лева, считано от 15 декември 1941 г.
С интерес слушах завещанието на майка му – Райна Гешева, от 21 декември 1926 г. и доклада му от 12 юни 1930 г., за една от неговите първи успешни акции – залавянето на два сандъка – с машина за печатане и листовки с нелегална литература, намерени в дома на Димитър Братанов.
След нея са и най-крупните му успехи – обезвреждането на ЦВК на БРП (к) на 8 април 1942 г., както и залавянето на групата на Александър Пеев, известна като „Боевой“ на 15 април 1943 г.
Постепенно , неусетно и съвсем естествено започна да се разкрива сложния и противоречив образ на този суперполицай. Човек интелигентен, взискателен, упорит, встрастен в работата си, който до 1944 г. няма личен живот и все пак намира време за съпруга – Веселина , с която изживява кратък, но страстен романс в навечерието на преврата от 9 септември 1944 г.
Сценарист, продуцент и режисьор са търсили най- адекватния подход към разкриването на личността на Гешев.
Първоначалният вариант на сценария – с двама спорещи – единият , от които лансира всеизвестните факти, а другият набляга на мълвите и легендите – отпада. Търси се комплексният подход. Залага се на езика на документите, на документалните кинокадри, на интервюта с интересни събеседници, които внасят допълнителна яснота към живота и делото на Гешев, а в добавка са използвани и игрални сцени, режисирани с вещина от Васил Барков, в които с тежката и неблагодарна задача да изиграе прочутия полицай се заема продуцентът Пенко Русев.
Разбрах, че това е било режисьорско хрумване, което се оказва колкото дръзко и хазартно, толкова и плодотворно.
Пенко Русев не крие, че ключът към образа на Гешев се явява неговият клетвен лист, който попълва при постъпването си на работа в полицията на 1 август 1925 г., пазен като реликва , подпечатан , но и с подписа на осъществилия клетвата протойерей Д.Василев, стриктно спазващ основната си задача – да пази сигурността на царя и родината .
Русев се стреми да разкрие сложността и многообразието на Гешев, да изтъкне силата на характера му ,неговата воля, но също професионализъм, галантност, когато е необходима – при разпита на госпожа Леви – Александрова – Свилена Врангова, на която поднася цветя за рождения й ден, при стартиралата интимна връзка с Веселина Гешева – Веселина Господинова, с която танцува пълен със страст и копнеж танц, неконформизъм, нежелание да му се месят в работата отговорни фактори – разказана е – от сина на Кирил Милев – д – р Росен Милев прелюбопитната история, при която министъра на търговията, промишлеността и труда Никола Захариев измъква от ареста баща му инж.Кирил Милев, което предизвиква гнева на полицая, тъй като инцидентът е станал в негово отсъствие и с какви усилия след преврата на 9 септември инженерът се мъчи да спаси с риск от провал на своята кариера благодетеля си и как това се оказва невъзможно…
Гешев е разкрит в неговата пълнота и дълбочина като човек и професионалист, с неговите качества и привички – да се вози до работното си място в трамвай и без охрана, да не търпи вмешателство в делата си и да не се обвързва политически през всичките 19 години, в които работи в Дирекция на полицията.
Сравнявах работата на Пенко Русев с постигнатото преди него. Има добри постижения при изграждането образа на Гешев – при това в сериозни продукции от големи актьори, от които най – малкото очакваме да ги видим в подобно амплоа.
Споменавам Васил Михайлов – „Петимата от РМС“ (1977) на Владислав Икономов и Георги Георгиев – Гец в „Сами сред вълци“ (1979) на Зако Хеския.
Смятам, че Пенко Русев се доближава до класическата матрица, оставена от Георги Черкелов – Велински – Гешев от популярния сериал „На всеки километър“ (1969 – 1972) на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев и това е като че ли най – големият комплимент, който може да се отправи за неговата творческа дейност.
Допадна ми подборът и интервютата с поканените участници – не се прекалява с броя им, а и всеки от тях – акад. Георги Марков, Анна Гешева, внучката на брата на Никола Гешев – Емануил – тя произнася и съкровената фраза на финала – „Смятам, че не са заслужавали (братя Гешеви – б.м.) съдбата си!“, доктор Росен Милев, Иван Бутовски – откроява някакъв важен щрих към портрета на Гешев, казва нещо важно, смислено и ценно, което обогатява представата ни за него.
Освен всичко друго, във филма има кадри, снимани от морския бряг в Одеса – те всъщност представят изгнаника Гешев, както и от малко познатата, да не кажа неизвестна творба за родните подводничари, снимана в някогашен СССР „Сириус – звездата на братството“ (1984) на реж.Андрей Доброволский.
„Гешев“ на Васил Барков приключва логично с прекратяването на разработката „Овен“ на 30 август – 1 септември 1960 г. ДС не успява да си изпълни задачата – да разкрие и залови Никола Гешев и да го върне в България, където го чака смъртна присъда , издадена вече от Народния съд и където неговите роднини са малтретирани, въдворявани и преследвани без всякакво законно основание.
Продуцент, консултанти – доц. Любомир Христов, проф. Дочо Боджаков, Константин Бонев и режисьор играят на сигурно – поднасят последния важен за повествованието документ – ясно е, че са работили ползотворно с ДА „Архиви“ и с Комисията по разкриване досиетата, въпреки че са можели поне да отбележат, че финансиране за издирването му се осигурява чак до 1979 г. Пазят се от произволни трактовки и волни интерпретации за съдбата му след 9 септември 1944 г.
Съгласни са обаче, че се измъква жив от България с мотопед , успява да пресече невредим турската граница и дори е забелязан в истанбулско кафене на следващата година. Цитира се признание на монсеньор Георги Алдъров и Павел Павлов, че Ванче Михайлов го е приютил в Рим за два дни – тоест разчита се на достоверни , проверени факти и данни.
Каква е бъдещата съдба на Гешев авторите на филма отказват да гадаят. Ясно е, че не приемат утвърденото напоследък схващане, че умира в Мюнхен през 1984 г. и не го лансират публично. Това означава само едно – но то е вече моя хипотеза, че Гешев от Турция е прихванат и продължава да сътрудничи на една от победителките във Втората световна война.
Защо да не е последвал съдбата на фелдмаршал Фридрих Паулус например? Имал е с какво да впечатли колегите си от КГБ – напуска България с два куфара, пълни с документи и микрофилми, а и с толкова тайни за тогавашните ни управници, вкл.Трайчо Костов и Тодор Живков.
Защо да се учудваме, че първият е обесен на 16 декември 1949 г., а вторият бе толкова послушен пред Москва между 2 април 1956 и 10 ноември 1989 г.?
Пенко Русев и Васил Барков са си свършили добре работата. Новите изследователи и търсачи на скрити тайни за родния полицай №1 ще са им благодарни, тъй като са осигурили солиден фундамент, от който може да се продължи напред в толкова трудната и привлекателна тема „Никола Гешев“.
А това не е никак малко, нали?