АНАЛИЗИ

Законът на рикошета

Published

7 years ago

December 2, 2017

Autor

Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия

Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.

Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.

По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.

Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.

Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.

В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.

От Пестел до „Мистрал”

Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.

Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.

Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.

Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.

Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.

Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.

Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.

По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.

Азиатските прагове

На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.

След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.

Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).

Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.

Многостранният триъгълник

На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.

Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.

Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.

Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.

Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.

Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.

В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.

Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.

Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.

Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?

В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.

В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.

—

* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.

** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.

*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Asia Times: Тръмп вече се разколеба в подхода си към Путин и влезе в сценария на Байдън

Published

23 hours ago

February 1, 2025

Autor

Президентът Доналд Тръмп в интервюта и в предаването „Truth Social“ прокарва идеята, че Русия трябва да побърза и да сключи сделка за Украйна, преди Тръмп да наложи високи мита и други санкции на Русия, възползвайки се от нейните икономически проблеми.

За да засили собствената си позиция относно безсмислието на войната в Украйна, Тръмп казва, че Русия е дала над един милион жертви, а Украйна – осемстотин хиляди.

Посоченият от Тръмп брой жертви надвишава дори и най-смелите украински оценки за загубите на Русия. Официалният брой, за който Украйна настоява, че Русия е загубила, е 812 670 души до момента, докато Украйна е загубила 43 000 души, според Зеленски.

Всеобщо известно е, че съотношението между ранени и загинали в Украинската война се движи 3 към 1, така че, ако следваме цифрите на Зеленски, Украйна е загубила общо 129 000 души.

Тялото на руски войник лежи до разрушен руски танк в с. Сторожевое, Донецка област, 14 юни 2024 г.

Не вярвайте на цифрите на Зеленски, тъй като украинските жертви са повече, отколкото той казва.

И двете страни, разбира се, представят невярна информация за загубите. Руснаците изобщо не дават никакви цифри, докато украинците силно преувеличават руските загуби, за да успокоят собствената си публика и поддръжниците си от НАТО.

Най-достоверната информация за руските жертви идва от организация, наречена „Медиазона“. Това е руска независима медия, която руското правителство се опита да заглуши.

Изданието е яростно анти-Путин. Данните на „Медиазона“ за „потвърдените руски жертви“ между 24 февруари 2022 г. и 18 януари 2025 г. са 88 726. Използвайки съотношението 3 към 1, общият брой руски жертви става 266 178, или грубо една четвърт от това, което каза Тръмп.

Мнението на Тръмп за икономическата ситуация на Русия вероятно се основава на това, което му е казано от американското разузнаване. Изглежда той смята, че икономиката на Русия е пред срив, което го кара да казва на Путин да побърза и да сключи сделка, а в противен случай – да понесе последиците.

Западната преса е пълна с истории, всяка от които споделя едно и също нещо: руската икономика е в свободно падане и в огромна криза. Тази „тема“ е придружена от репортажи за това, че Путин има проблеми у дома, че е бесен на икономическите си съветници и че изисква някаква промяна.

Всеки, който води скъпоструваща война, в която стойността на националната валута е спаднала главоломно, лихвените проценти са станали непосилни, а инфлацията е почти неконтролируема, естествено би бил притеснен и разтревожен. Но това не означава, че Путин или министрите му са в паника, нито означава че руското правителство е напът да се срине.

Повечето от тези статии, бетонирани в западните медийни издания, не разполагат с източници. А дори и да имат някакви, те не са директни. Например, проукраинският „Daily Mail“ съобщава, че Олег Вюгин, бивш заместник-председател на Централната банка на Русия, казва, че „Русия, разбира се, е икономически заинтересована от договаряне на дипломатическо приключване на конфликта“.

До този момент най-добрият неправителствен доклад, идващ от Русия, беше публикуван във „Foreign Affairs“ от Александра Пропененко. Тя е стипендиант на „Центъра „Карнеги“ за Русия и Евразия“ в Берлин. Работила е в руската Централна банка до началото на 2022 година. Нейното търдение е, че „Путин все още не е отчаян“ и че икономическата болка няма да обърне ситуацията в Украйна.

Тя пише следното: „Проблемът за Запада е таймингът. Политическите лидери искат войната да свърши бързо. Някои анализатори също така предположиха, че през идните месеци натискът върху Русия може да стане толкова голям, че Путин ще трябва да потърси изход от ситуацията, за да стабилизира икономиката и да запази властта си.

„Но западните надежди почиват върху неверни предположения. Предизвикателствата за руската икономика все още не са толкова остри, че да направят значителна разлика за войната в близко време. За най-малко още една година Кремъл би трябвало да е в състояние да предпази прегряващата си икономика от избухване в пълномащабна криза. Вероятно Путин ще продължи да има ресурси за поддържането на бруталната си капмания в Украйна, а може би и мотив да изчаква Запада“.

В момента Русия изпитва недостиг на работна ръка и пълна заетост. Обикновено за затруднената икономика са характерни безработица, ниски заплати или липса на заплати, и недостиг на стоки, най-вече потребителски. Русия има потребителски стоки, макар и вносни, а някои от родните продукти (масло и яйца например) са скъпи, но без да липсват.

Санкциите откриха поле за Китай, а китайските продукти са по-евтини от западните – например автомобилите. Няма съмнение, че войната допринесе за недостига на работна ръка, но е трудно да се каже точно колко. Заплатите са високи и продължават да растат.

Русия също така е енергийно независима и може да регулира цената на горивата у дома, за разлика от Европа. На практика, заради наложените над Русия санкции и заради не-дотолкова-тайното унищожаване на руските газопроводи (и изкуственото решение да не се подновят договорите за транзитни газопроводи през Украйна), европейските икономики са в по-лошо състояние от руската, що се отнася до заетост и недостиг и цена на енергията.

Германия вече е в рецесия, но Русия не е. Някои смятат, че еврото – европейската валута – живее живот назаем. По-нататъшна икономическа ерозия в Германия и Франция може да повлияе върху стойността на еврото.

Енергийната криза в Европа може да стане по-лоша, ако Русия реши да спре да доставя газ, петрол и втечнени горива, което означава, че Путин може да навреди на Европа много повече, отколкото Тръмп може да навреди на Русия с нови санкции, налози и други икономически мерки.

Приливът от материали за руската икономика и проблемите на Путин е част от сценария на Байдън и колегите му от дълбоката държава, градящи погрешната представа, че САЩ могат да предизвикат смяна на режима в Русия. Изглежда Тръмп подкрепя тази политика. За нещастие, тя е контрапродуктивна, тъй като това само засилва руската решимост за завършване на Украинската война с победа.

Още по-лошото е, че това уврежда доверието на Москва към Тръмп, необходимо за договаряне на край на войната. Тръмп дойде на власт относително свободен от връзки с политиката на Байдън и дълбоката държава. Той сякаш разбираше, че опитите да се приключи с Москва и Путин са контрапродуктивни и неинтелигентни. Тази позиция му даде предимството да поеме властта без никакъв външнополитически багаж от Байдън – нещо, което в момента рискува да загуби.

Очакваният телефонен разговор между Тръмп и Путин не се материализира, а Белият дом и Националният съвет за сигурност не направиха никакви споразумения за започване на диалог с руснаците. Причината е очевидна.

—–

Стивън Брайън е специален кореспондент на „Asia Times“ и бивш заместник-министър на отбраната на САЩ, отговарящ за политиката. Тази статия е препубликувана от бюлетина му „Weapons and Strategy“ в „Substack“ с негово съгласие.

Автор: Стивън Брайън

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 20

АНАЛИЗИ

Проф. Миършаймър: Реално мирно споразумение между Русия и Украйна? Не!

Published

2 days ago

February 1, 2025

Autor

Американският професор по политология Джон Миършаймър обсъди перспективите за конфликта в Украйна в интервю с журналиста Глен Грийнуолд.

Разговорът се фокусира върху възможността за постигане на траен мир, рисковете от замразен конфликт и последиците от напрежението между Запада и Русия.

Глен Грийнуолд започва интервюто, подчертавайки, че както на Запад, така и в Украйна изглежда липсва воля за продължаване на бойните действия. Той изразява мнение, че дори украинският президент Владимир Зеленски би предпочел да сключи споразумение. Грийнуолд пита дали това означава, че реален мир е невъзможен, и какво би довело до замразяване на конфликта.

„Замразеният конфликт е най-вероятният сценарий“

Професор Миършаймър е категоричен, че постигането на траен мир чрез споразумение е малко вероятно. Той заявява, че вероятният изход е замразяване на конфликта.

Професор Миършаймър е категоричен, че постигането на траен мир чрез споразумение е малко вероятно. Той заявява, че вероятният изход е замразяване на конфликта. По негови думи, Украйна в даден момент няма да може да продължи военните действия, тъй като ще бъде значително отслабена – както демографски, така и икономически. Русия, от своя страна, ще успее да затвърди контрола си върху определени територии.

„В крайна сметка ще се стигне до замразен конфликт,“ подчертава Миършаймър, но същевременно предупреждава, че подобна ситуация е нестабилна. Той обяснява, че замразените конфликти могат лесно да бъдат „размразени“ и да ескалират отново, като се позовава на множество исторически примери.

Грийнуолд задава уточняващ въпрос: защо не може да бъде постигнато истинско мирно споразумение, на което проф. Мийршаймър обясни, че Западът и Украйна трябва да признаят териториалните придобивки на Русия.

Украйна трябва да се съгласи да остане неутрална държава, без перспективи за членство в НАТО.

Според него, тези условия са практически неприемливи както за Киев, така и за западните съюзници. В резултат на това, конфликтът ще остане в застой, а отношенията между страните ще останат „токсични“, заявява професорът.

Рискове от „токсични отношения“

Политологът предупреждава, че замразеният конфликт няма да доведе до стабилност. Той предвижда, че Украйна и Западът ще се опитват да подкопаят позициите на Русия в превзетите от нея територии, докато Москва ще предприема контрамерки.

„Токсичната среда ще създаде нови рискове за сигурността в Европа,“ категоричен е Миършаймър.

Журналистът насочи разговора за бъдещите опасности в региона, ако конфликтът остане замразен, на което Миършаймър изброява шест ключови точки, където напрежението между Запада и Русия може да ескалира:

Грийнуолд насочи разговора за бъдещите опасности в региона, ако конфликтът остане замразен, на което Миършаймър изброява шест ключови точки, където напрежението между Запада и Русия може да ескалира.

Първата е Арктика

Арктика – защото е налице съсредоточаване на природни ресурси и е от стратегическо значение.
Балтика – с близостта си до руски територии и НАТО.
Беларус – ключов съюзник на Русия, застрашен от западно влияние.
Калининград – руски анклав, заобиколен от страни членки на НАТО.
Молдова – с Приднестровието като точка на потенциален конфликт.
Черно море – важно геополитическо пространство за Русия и Запада.

„Всички тези региони са потенциални огнища на напрежение, които могат да се превърнат в арена на конфликт,“ предупреждава Миършаймър.

Професорът обръща внимание, че замразеният конфликт ще постави Украйна в изключително уязвима позиция. Освен че страната ще понесе огромни загуби, тя ще остане зависима от западната подкрепа, която също има своите ограничения.

Миършаймър подчертава, че Западът няма да може да избегне конфронтация с Русия в дългосрочен план, тъй като интересите на двете страни остават несъвместими.

Липса на перспектива за траен мир

В заключение, Миършаймър заявява, че липсата на реален компромис прави трайния мир невъзможен. Замразяването на конфликта изглежда най-реалистичният сценарий, но той носи със себе си сериозни рискове за бъдеща ескалация.

Анализът на Миършаймър е изключително важен за разбирането на текущата ситуация и потенциалните сценарии за развитие в Източна Европа.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 18

АНАЛИЗИ

Защо се провали България

Published

3 days ago

January 30, 2025

Autor

Иван Спирдонов: Защо се провали България, как кукловодите намериха начин да убедят много българи в обратното?

ЗАЩО СЕ ПРОВАЛИ БЪЛГАРИЯ, КАК КУКЛОВОДИТЕ НАМЕРИХА НАЧИН ДА УБЕДЯТ МНОГО БЪЛГАРИ В ОБРАТНОТО И КАКВИ СА ПЕРСПЕКТИВИТЕ?

За всеки мислещ човек у нас е ясно, че нещото, наречено “преход” се провали със страшна сила. Днес България е сред държавите с най-бързо топящо се население в света. Официално се водим около 6.4 милиона, но де факто едва ли имаме 6 и от тях далеч не всички са българи.

A doctor does injection child vaccination baby

В 1970 год. например, броят на новородените деца у нас е бил почти два пъти по-голям от броя на починалите – 139 000 новородени към 77 000 починали. В 2022 е обратното

Аз не виждам какъв по-важен показател за пропадането на една държава може да има. В 1970 год. например, броят на новородените деца у нас е бил почти два пъти по-голям от броя на починалите – 139 000 новородени към 77 000 починали. В 2022 е обратното – имаме вече 56000 новородени срещу 118000 починали. Отрицателният прираст у нас, тоест – умират повече отколкото се раждат, за първи път е отбелязан в 1990 и оттогава умиращите българи постоянно са се увеличавали, а новородените са намалявали.

Но не е само това. По всички световни и европейски класации родината ни е изпаднала в списъците с много за последните 35 години. Според световния индекс на щастието трайно сме около Конго и Мозамбик, а по коефициента на Джини сме като Того и Руанда!?! Да не говорим за индекса на човешкото развитие, по който изпаднахме на 71-во място, няколко позиции по-долу от Сайшелските острови. Същото е в образованието и здравеопазването. Да не говорим за почти пълното унищожение на армията ни или за упадъка на българския спорт.

Няма да се впускам в подробности за моралната и ценностната ни дегенерация. Писал съм много за това. Писал съм и за множеството разделения в днешното ни общество. Писал съм не един път, че на всички КПП за влизане в България трябва да пише – добре дошли в страната на егоизма, алчността и простотията.

Увуличиха МРЗ от 2025 г.

Днес единствената ценност са парите – само за него, тук и сега, колкото се може повече

ЗАЩО СТАНА ТАКА?

1. У нас беше привнесен абсолютно Чужд модел за устройство на обществото. Неолибералният капитализъм влезе със страшна сила веднага след 10.11.1989, примесен с типично ориенталски подправки – корупция, кражби, престъпност. Освен това той унищожи всякакви идеи, морал, етика, ценности. Днес единствената ценност са парите – само за него, тук и сега, колкото се може повече.

2. Скоростното разрушаване на държавата, особено с идването на Н.В. след 2001 година. Чак тогава. А историята е доказала, че нашия народ може да просперира само при наличие на силна държава субект. Иначе става мазало…както и стана. Вместо силна държава, диктуваща икономическа, социална, вътрешна и външна политика, получихме западни куратори, мутри, групировки и пълен хаос.

3. Народопсихология – българинът е индивидуалист. 500 год. Турско робство са ни променили на генетично ниво. Десетки поколения са били загрижени само за едно – как да оцелеят. Понеже е нямало държава или някакви обществени структури, всеки се е спасявал кой както може. Но той е и завистлив. Той мрази комшията, понеже има по-хубава кола, примерно. Навремето го е мразел, понеже има повече крави или кокошки.

Само дебил може да повярва, че европейския и глобалния елит някога ще ни допусне в кръга на богатите западни страни… Парадоксално е, че за 18 години в ЕС ние нямаме още и 200 км истинска нормална магистрала

4. Влизането ни в НАТО и ЕС съвсем ни доунищожи. Само дебил може да повярва, че европейския и глобалния елит някога ще ни допусне в кръга на богатите западни страни. Както преди 20 години така и днес нашите “партньори” ни смятат за хора и общество втора, да не кажа трета категория. Парадоксално е, че за 18 години в ЕС ние нямаме още и 200 км истинска нормална магистрала. Тях ги интересува да сме послушен пазар за боклуците им, както и важното ни географско положение, за да го използват при геополитическите си начинания. Ползват ни като прислуга – когато и за каквото им трябваме. Това е и в национален и в персонален мащаб. Няколко стотин успели българи в САЩ или западна Европа са само изключения, потвърждаващи правилото.

5. Дирижираният избор на управници. По време на целия ни преход или поне след 2001 у нас няма реални избори. Всичко е предварително подготвено и нагласено. И днес също е така. Ако някой вярва, че гласувайки за един коя си партия, тя ще промени хода на развитието на България, жестоко се лъже. Нито нашите, нито външните кукловоди няма да допуснат такава партия не до властта, а дори и до парламента. Народното мнение и народния вот нямат абсолютно никакво значение. Решенията се вземат от чужди посолства, служби и наши олигарси.

КАК КУКЛОВОДИТЕ УСПЯХА ДА УБЕДЯТ МИЛИОНИ, ЧЕ ПРОГРЕСИРАМЕ И СЕ РАЗВИВАМЕ?

1. Зомбиране чрез тотален контрол върху медиите. Много милиони хвърлиха чужди фондации и НПО да ни убеждават, че всичко е перфектно. И много българи им повярваха – особено в София и няколко още големи града. Днес в тези градове има десетки хиляди, които са убедени, че България просперира. Разбира се, те съдят по себе си и обкръжението си – прилични доходи, хубави коли и жилища, екскурзии в чужбина и т.н. Хич не им и пука, че цели области се превръщат в пустини. Населението на област Габрово, например, е спадало 2 пъти за 30 години, а на Видинска област – почти 3 пъти. И не са само те. Почти всички български региони се обезлюдяват. Обаче за повярвалите в успеха на “прехода” това са “нормални” и естествени процеси, ако изобщо знаят за тях. Те приемат такива промени за резултат от влиянието на свещените им мантри „свободен пазар“ и „свободна конкуренция“

2. Разрушение на образованието. Не е тайна, че и в образованието – една от най-важните сфери на развитие за всяко общество, отдавна си “развяват байрака” Отворено общество и подобни. Огромната част от учителите, макар и свестни и честни хора, са принудени да преподават на децата пълни глупости. Целта на нашата образователна система отдавна е да създава полуграмотни полуроби, а не образовани българи. Може на някои да им звучи пресилено, но нещата са точно така. В системата на висшето образование е още по-зле.

3. Екстри на час по лъжичка. Както веригите хранителни магазини пускат промоции, така и на българите им пускат екстри на час по лъжичка. И тези екстри се раздухват от пропагандата до небето. Влизането в Шенген е типичен пример.

4. Унищожаването на историческата памет. Този фактор за въздействие е много важен. От десетилетия ни набиват в главите колко добре сме били през турско и през царско, обаче дошли въшливите руснаци и ни извадили от турския и царския рай. После ни наложили комунизма, при който милиционерите разстрелвали хора по улиците, нямали сме какво да ядем и да обличаме и не сме можели да пътуваме в чужбина.

За всички неуспехи после са виновни същите комунисти и ченгета от ДС, които нарочно били проваляли светлото “западно бъдеще”, за да можели да ни върнат в соца. Това звучи смешно за повечето хора на над 50 години, обаче за много от по-младите вече е истина. А да не забравяме, че дори родителите на днешните 18-20 годишни вече са расли в годините на “прехода”.

Друга тема е, че дори и да имат значителна роля в “прехода”, голяма част от тези “комунисти” отдавна са мъртви, а децата им са пребоядисани и нямат нищо общо с комунизма. Разпадът, а и самата партия БСП са типичен пример за тези процеси.

5. Унищожаване на националната култура и изкуство. Огромната част от вече две поколения българи се възпитава с чалга. Тази чалга не е само в музиката. Вместо истинско изкуство, днес масово ни се налага култа към парите, към разврата, към лакомията и най-вече – към простотията. Да си самовлюбен, алчен и прост е модерно. Не ти трябва да разбираш от класическа живопис, от театър, опера или сериозна музика. Трудно и тежко е.

По-добре да си припяваш Фики – “Oтпусни се малко. А наздраве и да ни е сладко… Дай да видя колко те бива… Завърти се малко…” и да гледаш просташки клипчета в тик ток или тъпи риалити шоута по наведени телевизии.

Има още много да се напише по темата, но това е пост във Фейсбук, а не научна статия.

Един извод е напълно ясен и не ми дава мира – днес ние сме като във втората половина на XIII век. Тогава черната чума, ред неплодородни години и феодалната разпокъсаност правят тъй, щото България губи повече от ⅓ от населението, изпада в разделение, дълбока криза на ценностите, нарояват се всякакви религиозни секти и учения. Исихазмът, проповядващ примирение пред всичко, е бил официална доктрина на най-важната институция – църквата. В край на краищата, заради всички тези фактори, България става много лесна плячка на изгряващата сила Османски султанат, който по него време дори още не е централизирана държава.

Още нещо – и тогава сме се надявали някой да ни спаси, обаче нито походът на Сигизмунд, нито на Владислав Ягело (Варненчик) успяват да го направят. Друга тема е, че и двамата са преследвали свои цели, а не освобождение на България и че тогава тези католически армии са гледали на българите като на еретици, тоест – пак като на хора втора ръка.

Резултатите от 35 годишния ни преход сега са подобни, дори и без чума населението намалява и няма никакво национално или колективно мислене. Имаме подобна на средновековната феодална разпокъсаност, при която местни дерибеи де факто притежават цели общини. Имаме и пълен упадък на ценностите. И днес официалната доктрина е, подобна на исихазма – не трябва да се борим, а трябва да сме доволни, защото това е прогрес, а не падение. И днес се надяваме някой друг да ни спаси. Разчитаме пак на западните ни партньори, без да се сещаме, че, както в средновековието, те пак гледат на нас като на хора втора ръка.

А най-лошото от всичко е, че днешна провалена, разделена и обезлюдяваща се България пак граничи с развиваща се, единна и мощна Турция, която, на всичкото отгоре, винаги ни е смятала за своя “плячка”!

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7